Джек Лондон

Цар Алкохол

Глава 1

Всичко това стана един път в деня на изборите. Беше горещ калифорнийски ден. Аз излязох от чифлика, спуснах се в Лунната долина и отидох в малкото селце, за да гласувам «за» или «против» редица поправки в конституцията на щата Калифорния. Денят беше горещ и аз пих няколко пъти преди гласуването и много пъти след него. След това се покачих по хълмовете, покрити с лозя и ливади, пристигнах в чифлика, когато беше вече време за вечеря, и пак пих — преди вечеря.

— Как гласувахте по въпроса за женското равноправие? — попита ме Чармиан.

— Гласувах «за».

Тя извика от изненада. Нека знаят всички, че на младини, въпреки пламенния си демократизъм, аз не съчувствах на идеята за женското равноправие. Дори и в по-късни години аз се отнасях към тази неизбежна социална реформа без всякакъв ентусиазъм.

— Но защо гласувахте «за»?

Отговорих. Започнах да отговарям подробно и възбудено. Колкото повече обяснявах, толкова повече се сърдех. Не, аз не бях пиян. Конят, който яздех, ненапразно се казваше «Разбойник». Бих искал да видя пиян човек да язди този кон!

И все пак… не знам как да го кажа по-добре? — Бях възбуден, чувствах се добре и бях в приятно повишено настроение.

— Когато жените получат избирателни права, те ще гласуват за забраната на спиртните питиета — казах аз. — Само жените — съпруги, сестри и майки — ще могат да заковат ковчега на царя Алкохол.[1]

— Но аз мисля, че вие сте негов приятел? — каза Чармиан.

— Приятел съм му. Бях му приятел. Но сега не съм. И никога не съм бил. Най-малко съм му приятел през времето, когато той е с мене и когато изглежда, че съм му приятел. Той е цар на лъжата. Той е въплътена правдивост. Когато си с него, струва ти се, че си в общество на богове. Но той е в съюз с Тънката. Неговият път води към неподправената истина и към смъртта.

Той дава ясновидство и мъдри сънища. Той е враг на живота, той учи на мъдрост, на отвъдсветовната мъдрост на живота. Той е убиец с окървавени ръце. Той е юначната мъдрост.

Чармиан ме гледаше и по очите й се виждаше, че се пита: къде съм успял да се напия така?

А аз продължавах да говоря. Аз бях курдисан. Всяка мисъл в моя мозък беше на мястото си. Всяка беше в своята малка клетка, приседнала, облечена, до прага на вратата като затворник, който очаква в килията си да се отвори вратата му. И всяка мисъл беше видение, ярък образ, отчетлив, неразмесен с други. Мозъкът ми беше озарен от силната блестяща светлина на алкохола. Царят Алкохол бе сполетян от правдиво вдъхновение и той на драго сърце разкриваше чрез мене като посредник своето скрито «аз». Аз бях негов оратор. Спомени от миналото възкръснаха в мозъка ми и се изопнаха в редица, като войници на парад. Оставаше ми само да избирам, който искам. Аз владеех напълно ума си и на езика ми дохождаха тъкмо ония думи, които ми трябваха. При мене беше целият ми жизнен опит, аз безпогрешно избирах фактите, които ми трябваха, и построявах изложението си. Така ни измамва и ни се гаври царят Алкохол, капризно изостря ума ни, нашепва ни съдбовните интуиции на истината и пресича ясни пътеки в монотонната катадневност.

Аз рисувах на Чармиан своя живот и й обяснявах какъв човек съм. Доказвах на Чармиан, че съвсем не съм наследствен алкохолик, че в моя организъм няма нито следа от вродено химическо влечение към алкохола. В това отношение аз съм нормален човек от рождение. Влечението към алкохола придобих по-късно. С мъка го придобих. Отначало алкохолът предизвикваше у мене някакво отвращение, както всяко лекарство. Неговият вкус и сега не ми харесва. Ако го пия, то е само за оня «удар с бич», който дава той. Но между петата и двадесет и петата си година аз не ценях у него дори и това. И едвам след двадесетгодишно обучение моят организъм до известна степен се приспособи към него, а аз получих в сърцето си и в глъбините си дори влечение към алкохола.

Разправих й как се запознах за пръв път с алкохола, как се напих за пръв път, как се плашех от него по-рано и й обясних, че в края на краищата с алкохола ме накара да свикна главно неговата достъпност. Алкохолът не само е винаги достъпен, но и винаги е под ръка. С каквато професия и да се занимавах — рудокопач ли бях, или моряк, вестници ли продавах из улиците, или просто пътешествах из чужди страни, — аз виждах наоколо си алкохола. Където и когато да се срещат хора, за каквито и да било цели, за веселба, за размяна на мисли, за обсъждане някакво предприятие или просто да си починат след изнурителен труд, винаги звеното, което ги свързва, е бил алкохолът. Мястото за сборищата им е била кръчмата, както за пещерните хора — огънят.

Аз напомних на Чармиан как на островите на южния Тих Океан нея не я пускаха в свещените хижи, които бяха за жените табу, и нарушението се наказваше със смърт. Косматите канибали се скриваха от жените си там, за да пият и се повеселят на свобода. На младини аз често дирех в кръчмата спасение от женската ограниченост: там попадах в мъжки свят, където имаше повече простор и широта. Всички пътища, пълни с романтични приключения, водеха в кръчмата и оттам — по всички страни на света.

— Най-важното е това — завърших проповедта си, — че аз се пристрастих към алкохола главно благодарение на неговата достъпност. В началото бях равнодушен към него и дори му се смеех, но в края на краищата все пак станах пияница. Влечението към алкохола се присажда у мене в продължение на двайсет години, а през останалите десет то пускаше в моя организъм все по-дълбоки корени. Но удовлетворяването на това влечение никога не ми е доставяло някакво удоволствие. По натура аз съм човек жизнерадостен и весел, а като пия, ставам песимист.

— Но — побързах да прибавя, аз винаги бързах да прибавя, — трябва да кажа истината: цар Алкохол е правдив. Той говори истината, той сваля обвивката на истините, които ние наричаме «истина на живота», и разкрива, че те са лъжа. Това е негово проклятие.

— Но това не прави живота по-добър — каза Чармиан.

— Досущ вярно. Затова и аз казвам — това е неговото проклятие. Той води към гибел и затова аз днес гласувах за жените.

Аз си спомних своя живот, спомних си каква роля в привичката ми към алкохола бе изиграла неговата достъпност. Твърде малцина хора се раждат алкохолици; аз наричам алкохолици ония, чийто организъм иска алкохол и неудържимо ги влече към него. Мнозинството привични пияници не само не са чувствали по-рано влечение към алкохола, но дори са изпитвали отвращение към него. Нито първата, нито двайсетата, нито дори стотната чаша още не създава привичката. Хората се учат да пият също тъй, както се учат да пушат. Но с пиянството се свиква по-мъчно, отколкото с пушенето. Привичката към алкохола са обуславя от неговата достъпност. Това много добре знаят жените, които са го изпитвали на собствената си кожа като съпруги, сестри, майки. Когато жените имат право на глас, те ще гласуват за забраната на спиртните питиета. Благодарение на това новото поколение не ще знае алкохола и не ще има влечение към него, а следователно няма и да чувства лишение от това, че той липсва. От това ще спечелят и мъжете — техният живот ще бъде по-пълен и по-съдържателен, — и жените, които ще живеят с тези нови мъже.

— Защо не напишете една книга върху това за назидание на бъдното поколение? — попита Чармиан.

— «Спомените на един алкохолик» — казах аз и се усмихнах криво. Впрочем усмихнах се не аз, а по-скоро царят Алкохол; той беше, който ми подсказваше всички тия благонамерени софизми и той изкриви моята усмивка в насмешка. Той обича такива шеги.

— Защо говорите така? — прекъсна ме Чармиан, без да забележи подигравката на царя. — Вие сам казвате, че не сте алкохолик, а само човек, който пие. Вие сте се запознали добре с царя Алкохол. Опишете вашето познанство и наречете книгата си: «Алкохолни спомени.»

Глава 2

Преди всичко ще помоля читателят да се помъчи да разбере за кого и за какво пиша, защото едва след като ме разбере, той ще смогне да се проникне от необходимото съчувствие към мене. Първо аз трябва да кажа, че не съм редовен пияница, с вродено влечение към алкохола, не съм глупак и нямам много силен животински инстинкт. Знам всичко, което може да се каже за цар Алкохол от игла до конец, и когато се напия, владея се много добре. Нямам нужда други да ме слагат в леглото и дори не правя никакви грешки. Накъсо казано, аз съм обикновен нормален човек и пия като всички. Това е най-важното. Аз искам да опиша как действа алкохолът на обикновения нормален човек. За истинските алкохолици, маниаци на пиянството, които са твърде малцина, няма да говоря.

Хората, които пият, се делят на два типа. Първият тип — много добре познат на всички — са тъпи хора, ненадарени с фантазия, с вцепенени мозъци. Те вървят и се клатушкат, разкрачват широко краката си и обикновено свършват с това, че падат в канавката. Това състояние завършва с това, че пред очите им започват да се мяркат розови слонове и сини мишки. Над пияниците от този тип обикновено точат евтиното си остроумие хумористичните списания.

Вторият тип са хора с голям полет на фантазията, способни да виждат свръхчувственото. Техният вървеж е твърд дори когато са приели достатъчно алкохол. Те никога не правят грешки, винаги стоят твърдо на краката си и никога не губят съзнание. Опиянението засяга само мозъка им, но съвсем не е властно над тялото им. Такъв човек може да бъде весел другар и да сипе безкрай остроти; или може да има видения и фантоми от космически мащаб, които поразяват с желязната си логика. В това състояние той съблича от живота измамливите му покривки и пред погледа му изпъква железният пръстен на необходимостта, който сковава духа му. Това е часът на най-висшата власт на цар Алкохол. Да се напие до такава степен, че да падне в канавката, е достъпно всекиму. Но страшно е, когато, твърдо стоящ на краката си, човек спокойно дохожда до заключението, че единственият път за освобождение е да ускориш смъртта си. Това е часът на Бялата логика, когато човек разбира, че той може да познае само законите, които управляват нещата, но никога няма да познае нещото само по себе си. Това е за него часът на изпитанието. Той стъпва на пътечката, която води направо в гроба.

Той разбира всичко. Той знае, че всички опити да разреши проблемът на безсмъртието имат за свой източник панически страх от смъртта, който се увеличава триж повече от прокълнатата сила на въображението; хората не искат да умират, те нямат воля за смъртта, когато часът на смъртта е вече настъпил. Те лъжат сами себе си и мислят да се изплъзнат от смъртта; те се мамят с надеждата, че животът ще продължава и отвъд гроба и че разложението и пълното унищожение е съдба само на безсловесните твари. Но когато човек е във властта на Бялата логика, той разбира, че това е самоизмама. Смъртта е еднаква за всички. Няма нищо ново под луната, дори тази жадувана от малодушните новост — безсмъртието.

Той, който стои твърдо на краката си, той знае къде е източникът на тази утешителна идея; той знае, че е създаден от плът и кости, от слънчева енергия и космически прах, че той е един крехък механизъм, комуто е даден само един момент от вечността и че колкото и да се грижат за него докторите по медицина и богословие, той все пак в края на краищата ще бъде хвърлен в ямата.

Разбира се, всичко това е болест на душата, отвращение от живота. Надареният с фантазия човек скъпо заплаща своята дружба с царя Алкохол. Тъпият човек се разплаща по-евтино — той се вдървява от алкохола, губи съзнание и заспива мъртвешки сън и сънищата му, ако го посещават, са нелепи и несвързани. Но надареният с полет на фантазията попада под властта на съдбовните силогизми на Бялата логика. Той вижда живота такъв, какъвто го е виждал немският философ-песимист. Илюзиите са за него прозрачни — той вижда чрез тях. Той прави преоценка на всички ценности и доброто нарича зло, истината — лъжа, а животът смята шега. Изправен на студените върхове на безумието, той с увереността на бог твърди, че животът е зло. При спокойната, студена светлина на Бялата логика жената, децата и приятелите му изглеждат призраци, фикция. Той прозира в тях слабостта, злобата и дребнавостта. Той не се оставя да го измамят тези дребни, нищожни егоисти, които живеят един час като играещи във въздуха еднодневки. Те не са свободни, те са марионетки в ръцете на случая. Такъв е и сам той. Разликата между тях е само тая, че той вижда, той знае това. Освен това той знае, че свободата е само в доброволната смърт. Това съзнание не може да принесе полза на човека, който трябва да живее, да обича и да бъде обичан. Логическото следствие от това състояние е самоубийството, моментално, от едно натискане на спусъка, или бавно угасване, проточено в няколко години; ето как заплащат приятелите на царя Алкохол своето приятелство с него и никой не успява да се изплъзне от тая разплата.

Глава 3

За първи път се напих, когато бях на пет години. Беше лятно време. Баща ми ореше на нивата и от къщи ме изпратиха да му занеса една кана бира. Като тръгвах дадоха ми инструкции: — Отваряй си очите да не пролееш бирата.

Много добре помня тази кана, тясна долу и широка нагоре, без капак. Като вървях, бирата се плискаше и обливаше краката ми. Из пътя мислех: бирата струва скъпо, значи, трябва да е много вкусна, затова големите не дават на мене. Аз знаех вече от опит, че големите не дават на мене от онова, което е вкусно. Следователно бирата също е вкусна и големите знаят това. Каната е много пълна и бирата се разлива напразно. Какъв смисъл има това? Не е ли все едно дали аз ще я изпия, или ще се разлее? А че съм пил, и без това никой няма да знае.

Най-напред влезе в устата ми пяната, но тя не ми се хареса: значи, не е пяната, която играе главната роля в бирата. Тогава си спомних, че големите винаги най-напред издухват пяната; тогава пъхнах лицето си в каната и започнах да пия гъстата течност.

Бирата не ми се хареса, но продължих да пия. Щом големите пият, трябва да е добро. Пиех я, както се пие лекарство — с отвращение. Колко изпих не знам, но след малко станах и продължих пътя си. Чувствах тежина в стомаха си, но мислех, че сигурно приятното усещане ще дойде после. Нивата, където работеше баща ми, беше на половин миля от дома и аз неведнъж пак сядах на земята и отпивах от каната. Като видях, че бирата остава малко, започнах да я разбърквам с една пръчка, за да се разпени. Наистина яви се пяна и каната пак изглеждаше пълна.

Баща ми не забеляза моята измама, изпи с удоволствие бирата и пак започна да работи, както и подобава на запотен от горещината работник. Аз се опитах да тръгна с него покрай конете, но се полюлях и паднах. Баща ми дръпна юздите и конете насмалко щяха да ме прегазят. После той ми разправи на каква опасност съм се изложил: лемежът насмалко щял да ми разпори корема. Помня като на сън: баща ми ме отнесе на ръце и ме сложи до един храст; в това време всичко пред очите ми се завъртя, помня, че усещах голяма тежина и имах смътно съзнание за някаква недобра постъпка.

Спах до вечерта. Баща ми ме събуди и с мъка тръгнах след него към дома. Всичките ми членове сякаш бяха напълнени с олово, а в стомаха ми нещо се преливаше и избиваше към носа. Състоянието ми приличаше на състояние на отровен човек. Аз наистина бях отровен.

Времето вървеше и аз мислех сега за бирата толкова, колкото за пещта, в която бях се веднъж изгорил. Големите казват право, че бирата не е за малките. Големите не се боят от нея, но те не се боят и от никакви лекарства — нито от хаповете, нито от рициновото масло. Не ми трябва бира. И разбира се, аз нямаше никога да пия бира, нито алкохол в какъвто и да е вид, ако обстоятелствата не бяха дошли на помощ на алкохола. В оная среда, където живеех, алкохолът ме срещаше на всяка крачка и ми се усмихваше приятелски. Нямаше спасение от него. Към него водеха всички пътища. И все пак трябваха двайсет години близко общуване с този негодник, за да успея тъй силно да се привържа към него.

Глава 4

Втори път се срещнах с царя Алкохол, когато бях на седем години. Причината за срещата беше страхът, а съвсем не собственото ми желание.

Моето семейство живееше в това време в една нова, току-що купена ферма в графството Сан Матео, на брега на един тъжен, печален залив на юг от Сан Франциско. Това беше дива местност с примитивни условия на живота. Помня, майка ми с гордост казваше, че ние сме представители на старинен американски род, а не някакви имигранти, като нашите съседи италианци и ирландци. В тази местност ние бяхме единствените чистокръвни американци.

Един неделен ден се озовах, не помня как и защо, в чифлика на нашите съседи — ирландците Морисей. Там имаше мнозина младежи от съседните ферми, а също и старци, които още от сутринта пиеха, а някои бяха започнали да пият още от предната вечер. Морисей бяха многобройно семейство, имаха множество стройни юнаци — дядовци и племенници — с грамадни юмруци и с груби гласове, обути с тромави ботуши.

Изведнъж момичетата се развикаха: — Бият се! Бият се! — Всички се разтичаха; мъжете изскочиха от кухнята. Двама наполовина побелели великани, зачервени, стъпваха на едно място, прегърнали се един друг.

Единият се казваше Черния Мат. За него казваха, че бил убил двама души. Жените пищяха, викаха, в ужас закриваха лицето си с ръце, шепнеха молитви, но не преставаха през пръстите да гледат двамата, които се бореха. Но мога да кажа, че никой не следеше онова, което ставаше, тъй внимателно, както аз: тъй като ми предстоеше да видя поразително зрелище — как се убива човек. Във всеки случай поне боя ще видя. Но бях страшно разочаровай! Черният Мат и Том Морисей само се стискаха един друг в прегръдките си и тъпчеха на едно място, тупайки с грамадните си крака, обути в тромави ботуши: те напомняха слонове, които танцуват. За да могат да се бият, и двамата бяха много пияни. Най-сетне ги успокоиха и заведоха в кухнята, където те ознаменуваха подновеното си приятелство с нова почерпка.

Скоро откъм кухнята се чуха високи гласове и смях. Така разговарят и се смеят хора със здрави дробове. Уискито беше развързало езиците на мълчаливите фермери. Аз се изправих на пръсти и побеждавайки страха, който ме подтикваше да бягам, без да се обърна, с любопитство надзърнах в кухнята, за да видя как се държат големите. Много се зачудих, като видях Черния Мат и Том Морисей: те бяха се прегърнали, струпани върху масата, плачеха и нежничеха.

Пиенето продължаваше по реда си и събраните на двора момичета започнаха все повече да се безпокоят. Те знаеха към какво води пиянството и предчувствайки нещо недобро, искаха да си отидат по-рано, докато още не е станало нещо; те искаха да отидат на една италианска ферма на четири мили оттук; там се надяваха да потанцуват.

Младежта се раздели на двойки и тръгна — всеки момък със своята «дама на сърцето» — седемгодишните момченца обикновено биват осведомени по-добре от всички в любовните работи. И на мене дадоха дама — една малка ирландка, моя връстница. Ние бяхме единствените деца в цялата компания. Впрочем там нямаше нито един по-голям от двайсет години, а момичетата бяха на четиринайсет и шестнайсет години. Аз и моята дама възбуждахме у възрастните покровителствено отношение. Аз водех дамата си под ръка, а понякога дори я прехващах през кръста, както ме съветваха по-големите. Въпреки неудобството на това положение все пак чувствах гордост от съзнанието, че и аз съм мъж и че и аз имам «дама».

Италианският чифлик беше населен изключително с ергени и затова там много ни се зарадваха. Дадоха на всички червено вино и моментално вдигнаха масите от голямата трапезария, за да може да се танцува. Младежта пиеше вино и танцуваше под звуците на една хармоника.

Музиката ми се вида божествена — никога не бях слушал музика. Младият италианец, който свиреше на хармониката, понякога сам започваше да играе; при това не преставаше да държи хармониката в ръце, така че тя оставаше зад гърба на дамата му. Аз не взимах участие в танците, но зрелището, каквото не бях виждал никога, ми достави истинско наслаждение. Подир танците ирландците също започнаха да пият. Шумът и веселбата не спираха. Някои от танцуващите се клатушкаха, падаха на пода, а един дори заспа в ъгъла.

Някои момичета изказваха недоволство и искаха веднага да си отидат, но други станаха още по-весели, отколкото по-рано, смееха се с глас и сякаш чакаха да стане нещо.

Домакините италианци предложиха вино и на мене, но аз отказах да пия. Аз помнех още много добре опита с бирата, за да имам желание да повторя този опит с вино. Но тук един млад италианец, като видя, че аз седя самотен, от проклетия наля половин чаша вино и ми го подаде. Аз пак отказах. Той се намръщи, погледна ме сърдито и пак ми подаде чашата. Аз се уплаших много. Сега ще ви обясня причината за уплахата си.

Работата е там, че моята майка имаше някои превзети идеи; между тях беше и тая, че всички чернокоси и чернооки хора са коварни. Няма нужда да обяснявам, че тя беше блондинка. Освен това тя смяташе, че чернооките хора от латинската раса много лесно се възбуждат, много са вероломни и че за тях да убият човека не е нищо. Аз още гледах света с нейните очи, а тя често беше ми разправяла, че ако обидиш италианец дори не нарочно, той ще забие ножа в гърба ти. Това са буквално нейните думи: «ножа в гърба ти.»

Наистина сутринта аз горях от желание да видя как Черния Мат ще убие Том Морисей, но сега бях далеко от желанието да доставя това удоволствие на танцуващите: да се изправя пред тях с нож, който ще стърчи в гърба ми. По онова време още не знаех разликата между теорията и практиката и мнението на майка ми за обичаите на италианците беше за мене закон. Пък и самият аз бях чувал нещичко за законите на гостоприемството, които не бива да се нарушават. Буйният и жесток италианец гостоприемно ме черпеше с вино; ясно е, че ако не приема неговата почерпка, той ще се обиди и ще ми забие ножа — това е също така вероятно, както това, че конят без друго ще ме ритне с копитото си, ако се доближа подире му. Очите на този италианец (той се казваше Пиетро) бяха именно такива страшни и черни, както ги описваше майка ми; в нашето семейство очите на всички бяха сиви или сини, а на ирландците, които познавах, — бледни и така простодушни. Пиетро, изглежда, беше пил доста много; в очите му страхотно бляскаше черно коварство. В тях имаше тайна, неизвестност, а аз бях само на седем години и можех ли да постигна техните опасни намерения? Аз видях в тях смъртта и отклоних предложеното ми вино със страх. В очите на италианеца се появи израз на строга повелителност. Той тикна чашата по-близо до мене. Какво ми оставаше да правя? Неведнъж после през живота си аз наистина гледах смъртта в очите, но нищо не може да се сравни с онзи смъртен ужас, който изпитах тогава.

Поднесох чашата към устата си и лицето на Пиетро се проясни. Аз се зарадвах — значи, той няма да ме убие. Това беше добре, обаче виното не беше добро. Беше кисело младо вино, на вкус много по-лошо от бирата. Очевидно приготвено е било от някакви остатъци от грозде. Когато трябва да пиеш противно на вкус лекарство, най-добре е да го изпиеш наведнъж. Така постъпих и аз с виното: отметнах глава и го изпих на един дъх. Стори ми се, че огън обгори вътрешностите ми и употребих големи усилия, да не се повърне виното назад.

Едва сега, когато си припомням този случай, аз съм в състояние да си изясня защо това така силно порази Пиетро. Той ми наля пак и доближи към мене чашата през масата. Изпълнен със смъртен ужас, аз изпих на един дъх и тази чаша. Пиетро се вцепени. Какво е това чудо! Трябва да покаже и на другите това чудо-дете. Той повика друг един италианец, млад и мустакат, който се казваше Доминико. Той ми наля пълна чаша. Какво не прави човек, за да избегне смъртта? С извънредни усилия надделях естественото съпротивление на стомаха си и изпих отвратителното питие.

Доминико никога през живота си не е виждал такова герой-дете. Той на два пъти ми поднася пълна до върха чаша и гледаше с любопитство как аз я изпразвах. Другите също бяха привлечени от това зрелище. Около масата се насъбраха купчина италианци на средни години, които не танцуваха и не можеха да говорят английски с ирландските момичета. Те всички бяха мургави хора с много свиреп вид, с червени ризи, с широки пояси. Бях чувал, че всички носят големи ножове. Те се натрупаха наоколо ми като шайка разбойници, а Пиетро и Доминико демонстрираха пред тях моите необикновени способности.

Нищо подобно не щеше да стане, ако аз бях малко по-глупав и по-малко надарен с фантазия или бях мъничко по-упорит. Младежта, която бе дошла с мене, танцуваше и никой не можеше да се застъпи за мене. Не зная какво количество вино изпих тоя ден. В спомените си имам представата, че стоя сред купчина убийци и, разтреперан от страх, изпразвам безброй чаши с огнената течност. Струваше ми се тогава, че виното, колкото и да е противно, все пак е по-малкото зло, отколкото ножът, а аз исках да живея, каквото и да става.

Сега, понеже съм опитен пияч, аз съм в състояние да си обясня защо тогава не съм изгубил съзнание и паднал на земята. Казах вече, че страхът бе ме сковал и парализирал членовете ми. Аз бях способен само механично да поднасям към устата си чашата с вино. От страх не съм могъл и да повърна, защото и вътрешностите ми са били парализирани от страха. Ясно е защо италианците се чудеха на това момче-феномен, което си налива чаша след чаша с невъзмутимостта на автомат.

Смело мога да кажа, без да се хваля, че подобно зрелище те не бяха виждали.

Време беше да се разотиваме. Ергените танцувачи започнаха да правят такива скокове, че по-скромните момичета решиха да си оливат. На вратата се срещнах с моята «дама», която беше съвсем трезва. Нея я забавляваше как мъжете се полюляват, като се мъчат да вървят редом с момичетата — тя започна да подражава техните движения. Това се хареса и на мене и аз последвах нейния пример. Но щом започнах да правя движения, алкохолните пари също се раздвижиха и ме удариха в главата. Аз от самото начало бях по-естествен от нея. Подир няколко минути сам се чудех на себе си. Един момък, клатушкайки се, отиде при канавката, постоя пред нея със сериозен и замислен вид, полюля се и падна вътре. Това ме разсмя много. Последвах примера му и също отидох при канавката. Мъгла покрива вече онова, което стана по-нататък. Помня само, че момичетата ме измъкнаха от канавката и при това лицата им бяха разтревожени.

След това вече не исках да подражавам на пияните и моето весело настроение се изгуби, очите ми се замъглиха, усещах липса на въздух и затова отварях широко уста и се мъчех да поема колкото е възможно по-дълбоко. Момичетата ме държаха, но краката ми бяха натежали. Алкохолът стискаше сърцето ми и биеше в мозъка ми като с тояга. Очевидно съм имал много здрав организъм; иначе няма никакво съмнение, че щях да умра от голямото количество вино, което бях изпил.

Във всеки случай сега знам, че тогава съм бил по-близо до смъртта, отколкото са си представяли изплашените момичета. Аз чувах как те се обвиняваха една друга; някои от тях плачеха — дали за себе си, дали за мене, или за недостойното поведение на ергените. Но това не ме интересуваше. Аз се задъхвах, въздухът не ми достигаше. Мъчително ми, беше да се движа и все пак момичетата настояваха да вървя, а до дома имаше четири мили. Четири мили! Помня, че замъглените ми очи виждаха малкото мостче на пътя; струваше ми се, че то е страшно далеко, а всъщност до него имаше само сто крачки. Когато стигнахме до моста, аз паднах и останах да лежа на гърба си, задъхан. Момичетата се мъчеха да ме вдигнат, но аз лежах като дърво. Техните тревожни викове привлякоха вниманието на Лари, пиян седемнайсетгодишен момък, той се опита да ме свести и за тази цел скочи на гърдите ми. Като в мъгла помня това и виковете на момичетата, когато го пъдеха. След това вече нищо не помня, но после узнах, че Лари паднал от моста и там пренощувал.

Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Занесли ме у дома в безсъзнание и ме сложили в леглото. Обхвана ме лудост от пиянство. Всички ужаси, запазени в детския ми мозък, се въплътиха в мъчителни кошмари. Виждах убийства, бягах от убийци. Крещях и се биех с тях. Страданията ми бяха ужасни. Като идвах в съзнание след припадъците на безумието, чувах гласа на майка си: «Горкото дете, то ще полудее.» Изпадайки пак в безпаметство, аз отнасях със себе си тази идея и се виждах в лудницата, където служителите ме биеха, а лудите крещяха наоколо ми.

На моето въображение бяха силно подействали разказите на големите за вертепите в китайския квартал в Сан Франциско. В бълнуванията си аз блуждаех дълбоко под земята в тия вертепи и там, зад железните врати, се измъчвах и хиляди пъти умирах.

И когато намирах баща си седнал при някоя маса да играе с китайците карти за цели купища злато, изливах негодуванието си в потоци най-диви ругатни. Ставах от леглото, отблъсквах ръцете, които ме задържаха, и обсипвах баща си с отчаяни ругатни; всичката невъзможна кал, която се промъква в ума на детето, която то слуша от възрастните в условията на примитивния селски живот, бе ме просмукала цял; и макар че никога не се осмелявах да произнасям гласно тези ругатни, сега те се изливаха от устата ми на цели потоци — аз проклинах баща си, който седеше в подземието и играеше на карти с дългокосите и дългонокти китайци.

И сега не мога да разбера как организмът на седемгодишното дете можа да понесе напрежението на тази нощ, как не се разкъса сърцето ми, не се разпука мозъкът ми. Как моите седемгодишни артерии и нервни центрове издържаха тези ужасни пароксизми, които ме разтърсваха цял.

Тази нощ у дома никой не легнал да спи. Онзи юнак, който бе останал да спи под моста, сигурно не е бълнувал така и не е имал такива кошмари. По всяка вероятност той само е спал тежък сън, а сутринта е почувствал, че членовете му са вдървени и че в душата му е кисело. Сега той, ако е жив, сигурно дори не помни тая нощ. То беше за него само един инцидент. Аз помня с всички подробности, макар че това беше преди трийсет години, ония мъки, които преживях.

Дълго време бях болен и след този опит аз вече щях да треперя пред цар Алкохол и да се страхувам от него като от огън, та дори майка ми да не беше ме поучавала. Този случай създаде на майка ми много огорчения; тя постоянно ми се караше и казваше, че съм постъпил много лошо и че съм забравил всичките нейни наставления. В мое време не се допускаше да възразяваш на родителите си, пък и как бих могъл да й открия, че именно нейните наставления бяха виновни за онова, което стана. Ако тя не бе ме научила да се страхувам от италианците, не бих помислил да пия отвратителното им питие. После, когато пораснах, аз й обясних как бе станала тази работа.

Когато още лежах в леглото, но започнах вече да идвам на себе си, у мене се бореха чувства. Аз усещах, че съм извършил лоша постъпка, но в същото време долавях, макар и смътно, че и с мене също бяха постъпили зле. Ясно беше за мене само едно — никога няма да туря в устата си нито капка спиртно питие. Куче, което се страхува от водата, не се бои от нея така, както аз тогава се боях от алкохола.

Но и този ужасен опит не ми попречи все пак да вляза в приятелски отношения с цар Алкохол. Всичко наоколо ме тласкаше към него. Най-напред всички възрастни, освен майка ми, която беше винаги праволинейна, се отнасяха към този случай с мене като с едно забавно приключение и не виждаха в него нищо позорно за мене. Младежите — момичета и момчета — също разправяха случката със смях и със смях си спомняха как Лари скочил на гърдите ми и как после паднал под моста; спомняха си различни епизоди: как едно момче нощувало някъде на пясъка, а друго — в канавката. Това не се смяташе позорно; напротив, в това виждаха известно юначество, а целият случай се представяше като един ярък епизод в монотонния трудов живот на нашата еднообразна, постоянно покрита с мъгли местност.

Ирландците ме тупаха по рамото, като си спомняха този случай, а Пиетро, Доминико и другите италианци хвалеха моята издържливост; в края на краищата аз започнах да се чувствам нещо като герой. Пиянството изобщо не се смяташе за нещо позорно. Всички пиеха и в цялата местност нямаше нито един абсолютно трезвен човек. Дори с нашия учител, побелял човек на петдесет години, имаше често случаи, когато той, след като бе се поборил с цар Алкохол и претърпял поражение, на другия ден не идваше на училище. Затова моето въздържане от алкохол имаше в основата си не съображения от морален характер, а чисто физиологически причини — аз чисто и просто не го обичах.

Глава 5

Физическото отвращение от алкохола е било моя характерна особеност през целия ми живот; в края на краищата аз винаги успявах да го надделявам, но и до днешен ден съм принуден да се боря с това отвращение. Мене не ми харесва вкусът на алкохола, а към вкуса трябва човек да се отнася с доверие, защото той именно знае кое е полезно и кое вредно за организма. Но хората ценят в алкохола не онова, което той дава на организма, а онова, което дава на мозъка; ако при това организмът страда — няма какво да се прави.

Макар да имам отвращение към алкохола, все пак с кръчмата са свързани спомени за най-приятни преживявания от моето детинство. Помня как веднъж пътувах в талига, пълна с картофи; краката ми бяха изтръпнали от дълго седене в неудобно положение, конете тежко стъпваха из песъчливия труден път, беше ми досадно и с удоволствие си представях как ще спрем пред кръчмата в Колма; баща ми го очакваше там почерпка, а мене — сладко сухарче, а то беше за мене необикновено лакомство. Славно нещо е кръчмата. Из пътя аз ще гриза сухара и ще проточа това удоволствие цял час. Отгризвам по едно малко късче, като гледам при това да не изроня нито една трохичка, и дълго време го дъвча, докато късчето най-сетне попадне някак незабелязано в гърлото ми, без ни най-малки усилия от моя страна.

Много ми се харесваха кръчмите, особено в Сан Франциско. Там имаше много вкусни работи, които можех да вземам безплатно — някакъв необикновен хляб, вкусни сухарчета, колбаси, сирене и сардинки — деликатеси, съвсем непознати между оскъдните селски потреби. В една кръчма, помня, кръчмарят ми поднесе чаша сладък сироп със сода. Той не взе пари от баща ми за това, той просто му оказа една любезност и оттогава аз смятах този кръчмар за най-добрия човек на света. Бях тогава седемгодишно дете и никога вече не го видях; но той стои като жив пред очите ми. Кръчмата беше в южната страна на Пазарната улица в Сан Франциско. Наляво от вратата беше тезгяхът, до дясната стена стоеше дълга маса със закуски, които се даваха без пари, а срещу вратата бяха наредени пред буренца с бира кръгли маси и столове. Кръчмарят беше със светли коси и сини очи, носеше черно копринено таке и кафена кардиганска куртка. Точно помня дори мястото, където стоеше бутилката с червения сироп, от който ме почерпи. Той водеше безкрайни разговори с баща ми, а аз в това време пиех глътка по глътка вкусното питие и благоговеех пред него. Дълги години след това си спомнях за него с чувство на най-искрена симпатия.

И така, макар че първите ми две срещи с цар Алкохол ми донесоха толкова много страдания, аз не преставах да се срещам с него и той винаги ми подаряваше по една приветлива усмивка. С кръчмите аз можах да се запозная от най-ранно детинство и ги познах откъм най-добрата им страна. Обществените учреждения, магазините и къщите на частни лица бяха за мене недостъпни — те не ми предлагаха да вляза, да се стопля и да опитам храната на боговете от дългата маса до стената. Техните врати бяха винаги затворени, а кръчмите гостоприемно се отваряха пред мене. Из широките оживени улици на града и по шосетата вред намирах в изобилие кръчми, които гостоприемно светеха със силни светлини. Зиме в тях беше топло, а лете — прохладно. Чудно място е кръчмата — няма какво да се приказва.

Когато бях на десет години, родителите ми решиха да напуснат земеделието и да се преселят в града. Аз започнах да продавам вестници. Имаше две много важни причини, които ме накараха да заловя тази работа: нуждата от пари, първо, и нуждата от движения на чист въздух, второ. Бях намерил в града една безплатна библиотека и започнах да чета непрекъснато, така че у мене се разви малокръвие. В нашата ферма книги нямаше, но случайно ми бяха попаднали четири книги, които препрочитах безброй пъти. Те бяха: биографията на президента Харфилд, пътешествие из Африка на Пол да Шалю, някакъв роман от Уйда, на който бяха откъснати последните четиридесет страници, и най-сетне «Алхамбра» от Ървинг, която ми даде да чета нашият учител. Срамежливостта ми попречи да поискам от него и друга, когато му върнах «Алхамбра», а той сам не се досети да ми даде. Из пътя на връщане плаках горчиво, а пътят беше дълъг — три мили. Дълго време се надявах тайно, че той все пак ще ми даде още някоя книга; няколко пъти се решавах да заговоря за това, но все пак не можах да намеря смелост.

А когато се преселихме в Оукланд, аз открих в библиотечните полици цял мир, нов, интересен. Там имаше хиляди книги и всички бяха не само не по-лоши от ония, които бях чел, но някои дори бяха много по-интересни. Библиотеките по онова време още не се отличаваха с подбор на книги специално за детско четене и затова често попадах в небрано лозе.

Веднъж, като се помамих от заглавието «Приключенията на Перегрин Пикл», аз го написах на бележка и библиотекарят ми даде един дебел том съвсем несмилаеми съчинения на Смолет. Аз четях безразборно, но най-много обичах историята и романите с приключения, а особено се зачитах в пътешествията. Четях от тъмно до тъмно — и легнал в леглото, и седнал при масата, и из пътя за училището, и из пътя към дома, четях във време на междучасията, които другите деца запълваха с игри. Свърши се с това, че ме хвана силно нервно разстройство и се явиха нервни треперения. На всички казвах: — «Махнете се, вие ме нервирате.»

И така на десетгодишна възраст аз се озовах на улицата като вестникопродавец. За четене сега оставаше малко време: трябваше да се върши работа, а свободното време отиваше за упражнения по бокс и за бой с момчетата. Интересуваше ме всичко, което можеше да ме развие пластично. Кръчмите както по-рано ме привличаха и аз обичах да продавам там вестници. Всички кръчми по близките улици ми бяха познати. В един квартал от дясната страна на Бродуей, между Шеста и Седма, от единия ъгъл до другия бяха наредени цяла серия кръчми.

Животът в кръчмите носи особен характер. Там говорят високо, без да се стесняват, смеят се също високо и всичко там е в голям мащаб. Този живот не прилича на монотонното всекидневие, лишено от каквито и да било събития. Тук животът е пълен със завладяващ интерес, понякога дори много завладяващ, когато започнат да се чуват удари, пролее се кръв и на сцената се явят полицаи. По това време моята глава беше натъпкана с описания на най-невероятни произшествия по суша и по море, героични сражения, всякакви кървави сблъсквания и затова лесно е да се разбере, че такива зрелища привличаха вниманието ми.

Да продаваш вестници е досадна работа, но зрелищата, които ми предлагаше кръчмата — като например някой мъртво пиян човек, изтегнат на масата, — изпълняха душата ми с възторг и удивление.

Освен това кръчмите имаха пълно право на съществуване. Тяхното съществуване бе санкционирано от управниците на града. Някои момчета наричаха кръчмата страшно място, но правеха това, защото нямаха за нея никаква представа. Впрочем кръчмата може да се нарече страшна, или другояче казано, тя е страшно интересна, а всичко страшно притежава неотразима притегателна сила.

На нас внушават страх корабокрушенията, войните и морските разбойници. Но кажете ми, за бога, кое момче със «здрав дух в здраво тяло» не би пожелало с всичката сила на духа си да преживее приключение?

В кръчмите аз се срещнах с редакторите и сътрудниците на вестниците, със съдии и адвокати, които познавах по лице и по име. Тяхното присъствие даваше висша санкция на съществуването на кръчмата. Това ме утвърждаваше в моята привързаност към кръчмата: щом и такива хора я посещават, значи в нея има нещо наистина хубаво; не току-тъй те се лепят около кръчмата като мухи на мед.

В моите очи светът беше тогава безгрижен и светъл и скръбта още не ми беше позната. Затова ми беше чужда догадката, че хората търсят и намират в кръчмата забрава от скърбите и отдих от монотонната работа и тежките грижи.

Сам аз рядко пиех по онова време. В промеждутъка между десетата и петнайсетата си година само няколко пъти пих по една чашка, макар че прекарвах много време по кръчмите между пияниците. Не пиех, защото не ми се харесваше вкусът на алкохола. През това време опитах няколко занаята — разнасях лед, бях слуга при един кегелбан и метях подовете на извънградски танцувални салончета.

В продължение на цяла година носих вестник в една кръчма на ъгъла на Телеграф авеню и Трийсет и девета улица. Стопанката беше весела и добродушна жена на име Джози Харпер. Когато в края на месеца Джози Харпер ми плащаше за вестника, тя ми предложи чаша вино. Беше неудобно да откажа, но след този случай аз гледах да идвам за пари във време, когато на тезгяха не беше стопанката, а нейният помощник.

Когато постъпих на работа при кегелбана, стопанинът на това заведение според обичая ни повика няколкото момчета при тезгяха и ни предложи всеки да си поръча, каквото иска. Други поискаха бира, а аз си поръчах джинджър. Момчетата ми се изсмяха, а стопанинът ме погледна изпитателно, но все пак отвори бутилка джинджър. Сетне, когато се върнахме на работа, момчетата ми обясниха, че господарят е в загуба от мене: бутилка джинджър струва по-скъпо, отколкото чаша бира, и затова ако искам да продължавам да работя там, ще трябва да пия бира. Пък бирата е и повече хранителна, отколкото джинджъра и след нея се работи много по-леко. Ща-не ща трябваше оттогава да пия бира, но съвсем не можех да разбера защо хората я харесват. Винаги ми се е струвало, че нещо й липсва.

Наистина по онова време на живота си аз обичах само сладките неща. За пет цента можеше човек да си купи пет тъй наречени «оръдейни снаряди» — пет вкусни големи бонбона, които можеш да смучеш в продължение поне на един час. Освен това имаше един мексиканец, който продаваше големи сладки, които се точат — цяла тухла от това сладко струваше пак пет цента. С един такъв къс можеше човек да се занимава не по-малко от три часа. Много пъти аз обядвах с това сладко. Виж, това наистина беше хранително нещо, а не като бирата.

Глава 6

Дойде момент, когато трябваше още веднаж да премеря силите си с царя Алкохол. На четиринайсетгодишна възраст, когато бълнувах за различни приключения и морски пътешествия и мечтаех за тайнствените острови на тропическите страни, аз се снабдих с една малка лодка с платна, с която се разхождах из Оукландския лиман и из залива на Сан Франциско. Искаше ми се да замина в далечно плаване, да се махна от глупавото еднообразие на моя живот. По това време аз бях млад дивак, цъфтящ юноша с наклонност към романтика и приключения и исках да живея свободен и волен живот между смели и свободни хора. По същото време бях далеч от мисълта, че алкохолът играе такава видна роля в този живот.

Веднаж, когато се готвех да вдигна платната на моята лодка, към мене се доближи един младеж на около седемнайсет години. Той каза, че името му е Скоти, че бил избягал в Австралия от някакъв английски кораб, пристигнал с друг в Сан Франциско и сега иска да постъпи на някой китоловен кораб. От другата страна на залива, между китоловните кораби, стои на котва яхтата «Айдлер», там служи като пазач един моряк от китоловния кораб «Бонанса». Не бих ли се съгласил да го превозя с моята лодка до яхтата, за да може да поговори с моряка?

Дали да го превозя? Бях слушал толкова много за тази яхта «Айдлер», която носела контрабанда опиум на Сандвичевите острови. А морякът, който я пазеше, винаги бе възбуждал у мене силна завист: шега ли е това, той може да не си отива никак у дома, той по цели дни прекарва на «Айдлер». А аз трябваше всяка вечер да се връщам на сушата. Макар че беше само на деветнайсет години, той ми изглеждаше герой. Когато минавах с лодката си покрай неговата яхта, той нито веднаж не ме дори поглеждаше. Значи, аз трябва да превозя този избягал моряк на яхтата «Айдлер», която се занимава с контрабанда! Разбира се, ще го превозя!

На яхтата чуха нашия вик. На палубата излезе един моряк и ни покани да се качим горе. Когато се допирахме до кораба, аз поисках да покажа, че съм опитен моряк, и се погрижих моята лодка да не одраска бялата боя на яхтата, после я вързах с едно дълго въже на борда и се спуснахме долу. Тука за пръв път видях вътрешността на кораб. На една стена на каютата висяха дрехи, които издаваха не съвсем приятна миризма. Но какво от това? Не беше ли това същинското моряшко облекло: кожени куртки, подплатени с велветин, сини куртки от тъй нареченото лоцманско сукно, зюйдветки, високи ботуши и непромокаеми наметки.

От пръв поглед се хвърляше в очи, че всичко тука се свежда главно към грижата да заеме колкото може по-малко място: пейките бяха тесни, масите — сглобяеми, долапчетата — невероятно малки. На медни пръстени висяха лампа и компас. В ъгъла лежаха небрежно сгънати карти, на стената висеше календар, забоден с пергел, на друго място висяха сигнални флагове, наредени в азбучен ред. Най-сетне аз можах да видя истински живот. Аз седях като равен между един китоловец и един избягал английски моряк.

Двамата младежи поискаха да ми покажат, че те са възрастни мъже. Китоловецът забеляза, че не е зле да пийнем малко, а Скоти извади от джоба си няколко сребърни и никелови монети и ги хвърли на масата. Китоловецът отиде с празна бутилка до някакъв вертеп (легални кръчми в околността нямаше) и подир известно време се върна със същата бутилка, напълнена с евтино уиски. Ние започнахме да пием направо от чашите. Нима бива да се посрамя пред моряка и китоловеца? По начина, по който пият, отведнъж се вижда, че те са възрастни мъже. И аз се мъчех да не оставам назад от тях в опустошаването на бутилката долнокачествено уиски, макар че, по съвест казано, никога не бих дал за него моите прекрасни сладки. Всяка глътка предизвикваше у мен тръпки, но аз понасях това стоически и не давах да се разбере.

Докато се мръкне, ние успяхме да донесем от брега не една бутилка уиски. Аз имах в джоба си само двайсет цента, но стоически ги похарчих всички, макар и не без вътрешно съжаление: с тези пари можех да купя толкова сладки! Алкохолните пари започнаха да замъгляват главите ни. Скоти и китоловецът говореха за нос Хорн, за ураганите, които свирепстват в устието на Лаплата, за мусоните, тайфуните и за приключенията на китоловците между ледовете.

— В ледената вода съвсем не може да се плува — казваше китоловецът. — Моментално те свиват тръпки и отиваш към дъното. Ако китът обърне лодката, единственото спасение е да легнеш по корем върху веслото и тогава няма да потънеш, когато студът те свие одве.

— Разбира се — повтарях аз с такъв тон, че никой не можеше да се съмнява, че аз ще се занимавам с ловитба на китове в Ледовития океан и ще плувам върху весло.

Съветът на този китоловец помня и до днешен ден.

Отначало не влизах в разговора — бях момче и още не беше ми се случвало да плавам в океана. Аз само слушах мълком как разговарят помежду си изпитаните морски вълци и се мъчех да се сравня с тях в пиенето. Но резултатът от алкохола започна да личи. Думите на Скоти и на китоловеца ми действаха като пориви на свеж вятър и аз се пренесох с въображението си в дивия безумен свят на безкрайните приключения.

Ние се разпуснахме. Сдържаността и мълчаливостта ни изчезнаха. Почувствахме един към друг най-гореща симпатия и тържествено се заклехме отсега нататък да плаваме само заедно. Китоловецът без всякакво самохвалство ни разправи за множество свои несполуки; Скоти заплака, като си спомни своята стара майка, която живеела в Единбург: той каза, че тя била от голям, но изпаднал род, с големи лишения за себе си успяла да спести нужната сума за заплащане неговото учене на кораба, като се ласкаела от надеждата, че той ще стане някога капитан, а сега ще се разочарова, като узнае, че нейният син е дезертьор и че трябва да служи на друг кораб като прост моряк…

За да покаже, че всичко това не е измислица, Скоти извади от джоба си писмо и започна да пролива над него горчиви сълзи; ние присъединихме нашите сълзи към неговите и се заклехме, след като спечелим пари на китоловния кораб «Бонанса», да отидем заедно с него в Единбург и да дадем на добрата старица целите си заплати.

Цар Алкохол ми помогна да победя моята срамежливост и мълчаливост и аз започнах да разправям на новите си познати за моите приключения в залива на Сан Франциско — как съм тръгвал с мъничката си лодчица, когато свирепства такъв ураган, че дори големите кораби не се решават да отплават. След това аз, или по-право въплътеният в мене цар Алкохол, се похвалих пред Скоти, че той може да е добър моряк, но в управляването на лодка с платно аз съм готов да му дам сто напред.

Това не беше измислица: аз наистина знаех добре да управлявам лодка с платно. Но ако не беше се вселил в мене цар Алкохол, за нищо не бих се разхвалил така.

Скоти, у когото също бушуваше опиянението, се почувства, разбира се, обиден от моите думи. Но аз не се уплаших от това. Щом дойде работата дотам, аз ще набия моряка-дезертьор, та макар да е на седемнайсет години. Ние скочихме на крака, като готови за бой петли, но китоловецът ни смири, като наля още по чаша и ние моментално изстинахме, и се помирихме, и пак започнахме да се прегръщаме и да се кълнем, че ще бъдем приятели, както направиха някога Черният Мат и Том Морисей в Сан Матео. Споменът за тях ме убеди окончателно, че съм съвсем възрастен мъж, макар че съм само на четиринайсет години.

Разбира се, пиенето завърши с моряшки песни. Пееха Скоти и китоловецът, а аз им пригласях. Тука, в каютата на «Айдлер», аз за пръв път чух: «Вятърът събаря», «Облаци» и «Уиски, Джон, уиски!» Аз блаженствах. Да, ето, това е истински живот. Не е като еднообразните дни в Оукландския лиман, глупавото разнасяне на вестници, на лед и нареждането на кеглите. За мене бе достъпен целият огромен свят, пред мене лежаха открити всички пътища и царят Алкохол разпали фантазията ми и ми рисуваше в примамлива перспектива всичките приключения, които ми беше писано да преживея. Ние оставихме назад делничното и се чувствахме мъдри, силни и великодушни като млади богове.

След като минаха няколко години, аз ще кажа сега съвсем искрено, че ако цар Алкохол бе способен да държи човека за дълго в такова състояние, аз нямаше да бъда трезвен нито една минута от живота си. Но на тоя свят трябва за всичко да се плаща: за подема на духа ние заплащаме с упадък на духа, за издигането — с падане, за въобразяваното величие — с унижение и срам, за моментите, когато се чувстваш бог, — с моменти, в които се чувстваш пълзящо животно. Когато искаме да сгъстим цели дни и седмици скучна проза в един момент на издигаща духа поезия, принудени сме да заплащаме всичко това с лихвата.

Интензивността и продължителността са също такива непримирими врагове, както водата и огънят. Те взаимно се унищожават. Могъщият вълшебник цар Алкохол е също така подчинен на законите на органичната химия, както и ние, простите смъртни. Ние заплащаме за всяка маратонска победа на нашата нервна система и царят Алкохол няма такава власт, че да ни освободи от разплатата. Той може да ни даде минута подем, но да го продължи не е в неговата власт; ако беше другояче, всички биха му се молили.

За тези изблици на подем ние сме принудени да заплащаме скъпа цена.

Впрочем всичко това можах да разбера по-късно. Тези мисли бяха чужди на четиринадесетгодишното момче, което седеше в каютата на «Айдлер» с храбрия китоловец и беглеца-моряк, вдъхваше острата миризма на моряшките дрехи, които издават разнообразни морски аромати, и ревеше от цяло гърло моряшки песни.

Аз имах здрав организъм и стомах на щраус, способен да мели и камъни. Затова още се държах юнашки, когато Скоти пропадна. Езикът му започна да се заплита, той не намираше думите, които му трябваха, а онези, които произнасяше, приличаха на някакви нечленоразделни звуци. Мъгла обви съзнанието му, очите му станаха мътни, а погледът му стана безсмислен. Мускулите му също не се подчиняваха вече на мозъка. Той искаше да пие още, но чашата се изплъзна от ръцете му и падна на пода. След това видях зачуден как Скоти изплака, довлече се криво-ляво до пейката и падна на нея като труп. Подир минута каютата бе огласена от високото му хъркане.

Аз и китоловецът продължавахме да пием и се подсмивахме отвисоко над бедния Скоти. Ние изпихме още една бутилка, като се вслушвахме в хъркането на по-малко издържливия наш другар по чаша. След това дойде ред да се повали на пейката й китоловецът, така че аз единствен се почувствах световен шампион.

Аз, или по-право цар Алкохол, се пукнах от гордост. Чувствах се възрастен мъж. Тъкмо що пих в компанията на възрастни опитни мъже и излязох по-издържлив от тях. Аз стоя твърдо на краката си, докато те се търкалят по пейките като трупове. Излязох на палубата, за да освежа с пресен въздух възпалените си дробове. След този случай аз се убедих, че имам яка глава и здрав стомах. По онова време много се гордеех с тези предимства, но по-късно промених мнението си с диаметрално противоположно. Какво щастие да не бъдеш в състояние да изпиеш повече от две чашки и да се опиваш от тях дотолкова, че виното да не иска повече да отива в гърлото ти! Много по-лошо е, когато човек е в състояние да изпие много чаши и да остава в състояние ни рак, ни риба, когато е необходимо да пие, да пие, за да получи най-сетне «търсения удар с бич».

Слънцето вече залязваше, когато излязох на палубата. Можех да остана тая нощ на яхтата. Пейки имаше за всички. Но исках да се държа като истински мъж. Там беше моята лодка. Вятърът се засилваше, появиха се белите зайчета и на изхода от залива ясно личеше течението на отлива. Аз слязох в лодката, дигнах платното, седнах при кормилото и потеглих. Вълните блъскаха лодката насам и натам като треска, обливаха ме от глава до крака, но аз бях силно възбуден и пеех песни. В този момент аз не бях четиринайсетгодишно момче, което води сънлив живот в град Оукланд. Аз бях мъж, бог и стихиите ми бяха подвластни.

Отливът бе оголил онова място при пристанището на лодките, което по-рано непокрито с вода; сега то представляваше покрито с тиня пространство, приблизително до сто ярда.

Аз спуснах платното и започнах да отблъсквам лодката с веслото. И тогава се убедих, че мишците ми се подчиняват вече на волята на цар Алкохол, а не на моята. Изгубих равновесие и паднах с главата надолу право в тинята, като се закачих за някакъв железен предмет, и раних ръката си. Изправих се с мъка на крака, озърнах се безсмислено наоколо и се убедих, че наистина съм пиян. Хе, какво от това! Оттатък залива оставих двама силни, опитни моряци в безчувствено състояние, а аз изпих не по-малко от тях и все още стоя на краката си. Реших да отида до брега пешком и тръгнах, като подтиквах лодката и пеех от цяло гърло.

Разбира се, разплатата не се забави.

В продължение на два дни бях болен, раничката на ръката ми започна да се подува. Цяла неделя чувствах болки в ръката и с мъка се обличах и събличах. Зарекох се, че това няма вече да се повтори. Не си струва мъката. За един кратък миг интензивен живот не си струва да се разплащаш с дълъг период песимизъм и тежки физически страдания.

Когато поднових плаванията си с лодката, гледах да бъда по-далечко от «Айдлер». Скоти съвсем не се виждаше, а китоловецът продължаваше да стои в яхтата, но гледах да не се срещам с него. Струваше ми се, че той пак може да ме съблазни да пием, като извади някое стъкло уиски от джоба си.

Но цар Алкохол притежава могъщо обаяние: аз си спомнях пиянството на «Айдлер» като един от най-ярките моменти в моя скучен, монотонен живот и на драго сърце повтарях в паметта си всичките му подробности. Бях събрал много нови и интересни сведения, например за живота на Скоти и майка му, чух интересните разкази на китоловеца за приключения, които ме смайваха. Пред мене се откри нов свят, нови перспективи, които ми изглеждаха не по-малко достъпни за мене, отколкото за моите другари по чаша. Отдаде ми се случай да видя човешката душа възвисена, и в това число моята собствена, и бях в състояние да оценя нейните богати възможности.

И досега помня добре този епизод — ярко петно в моя монотонен живот в Оукландското пристанище. Винаги си го спомнях с удоволствие, но заплатих много скъпо за него и не исках да се повтори. Започнах пак да намирам прелестни «оръдейните; снаряди» и мексиканските сладки. Това за сетен път потвърждава, че имам напълно здрав и нормален организъм, който в самото си същество е враждебен на алкохола.

Аз не само не обичах алкохола — той ми беше противен. И все пак всичко се слагаше така, че систематично се запознавах все по-близо и по-близо с цар Алкохол, така че трябваше в края на краищата радикално да променя мнението си и да започна да го превъзнасям като мой най-добър приятел и покровител. Аз не го обичам и сега, той и сега не предизвиква нищо друго у мене освен отвращение, но все пак той е мой приятел… Странен приятел, разбира се.

Глава 7

Щом навърших петнайсет години, постъпих в една консервна фабрика. В продължение на няколко месеца работех не по-малко от десет часа в денонощие. Ако към десет часа работа при машината се прибави един час за обед, време за отиване от дома до фабриката и от фабриката у дома, за обличане сутрин и за закуска, за вечеря, събличане вечер и лягане в леглото, от двайсет и четирите часа мъчно можеш да скроиш девет часа, които са потребни на едно здраво момче, за да се наспи. От тези девет часа, вече легнал, когато очите сами се затварят, аз се изхитрях да откъсвам време за четене.

Но често се случваше, че свършвах работата си не по-рано от полунощ. Понякога ми се случваше да работя по осемнайсет и по двайсет часа наред. Веднаж работих при машината без прекъсване в продължение на трийсет и шест часа. Имаше седмици, когато свършвах работата си не по-рано от единайсет часа, отивах си у дома и лягах да спя в единайсет и половина, а сутринта ме събуждаха в пет и половина. Обличах се, закусвах и тръгвах за работа, за да успея преди свирката в седем часа.

Тогава вече не можеше да се откъсва време за четене на моите любими книги. Какво можеше да направи цар Алкохол с такъв усърден работник, с такъв петнайсетгодишен стоик? — Всичко, каквото щеш. Ей сега ще ви докажа.

Аз си зададох въпроса: нима смисълът на живота е в това — да бъдеш работен добитък? Не бях видял нито един кон в Оукланд, който да работи толкова часа, колкото работех аз. Спомних си за моята лодка, която лежеше без работа в пристанището, облепена с раковини; спомних си вятъра, който свиреше всеки ден в залива, изгревите и залезите на слънцето, които никога вече няма да видя; соленият мирис на морето, допирането на солената вода до тялото ми, когато се къпех в морето. Спомних си цялата красота и обаяние на радостите, които сега ми се отнемаха. Имаше само един начин да се отърва от тази убийствена работа. Трябва да отида в морето. Трябва да си изкарвам хляба в морето. А пътят към морето неизбежно води към познанство с цар Алкохол. Аз не знаех това. Но когато го узнах, все пак имах достатъчно кураж да не се върна обратно при своята скотска работа с машината.

Аз исках да бъда там, където вее свежият вятър на приключенията. А вятърът на приключенията гони лодките на пиратите на стриди по продължението на целия залив Сан Франциско, от стридните плитчини до градските корабостроителници, където сутрин идват купувачи, разносвачи и съдържатели на кръчми. Нападението на стридните плитчини беше престъпление, което се наказваше със затвор, шарена арестантска куртка и тежка работа. Но какво от това? Арестантите работят по-малко, отколкото аз работех при машината и в положението на стриден пират и дори арестант имаше много повече романтизъм, отколкото в положението на роб на машината. Разни съображения имах, но най-силно от всички съображения у мене викаше духът на младостта, духът на романтиката и приключенията.

Поговорих на тази тема с мама Джени, моята стара кръчмарка, чиято черна гръд съм сукал като дете. Тя беше по-богата от моите близки. Тя наглеждаше болни и получаваше добро възнаграждение. Дали не би дала назаем малко пари на своя «бял възпитаник»? Да даде назаем ли? Всичко, каквото тя има, принадлежи на мене.

Тогава аз намерих французина Франк, пират на стриди, който както бях чувал, искал да продаде своята гемия с платно «Разъл-Дазъл», където днес приемаше гости. Гемията в това време стоеше на котва при Аламеда до моста. Той се съгласи да ми я продаде, но ме помоли да почакам до утре, защото днес е неделя и имал на борда гости. Утре ще може да се напише договорът и аз ще стана господар на гемията. Той ме покани да сляза сега долу и да се присъединя към гостите. Компанията се състоеше от двете сестри Меми и Тес, мисис Хадлей, която ги съпровождаше, и двама млади стридари на шестнайсет и на двайсет години — Боб, по прякор Уиски, и Хили, когото наричаха Паяка. Уиски беше пират на стриди, а Паякът търгуваше в пристанището. Меми, племенницата на Паяка, беше известна под името Царица на пиратите на стриди и нерядко беше начело на техните пиянства. Франк, както се научих после, бил влюбен в Царицата, но не се ползвал с взаимност.

Франк реши, че трябва да се полее нашата сделка и ми наля чаша червено вино. Аз си спомних червеното вино, с което бяха ме напоили, още когато бях дете у италианците, и ми се втърси: бирата и уискито ми бяха по-малко противни. Но Царицата ме гледаше в очите и държеше недопитата си чаша в ръка. Това събуди самолюбието ми и аз поисках да й докажа, че макар да съм на петнайсет години, пак съм възрастен мъж, не по-лош от другите. Сестрата на Царицата, мисис Хадлей, и мъжете държаха чашите си в ръце… Аз поисках да докажа, че не съм момче, и изпих чашата си на един дъх.

Дадох на Франк предплата двайсет долара злато и той беше много доволен от сделката. Той наля на всички още по една чаша. Аз реших да не оставам назад: знаех, че стомахът и главата ми са достатъчно здрави и яки, за да издържат дори и цяла седмица пиене. Започнаха да пеят. Паякът изпя арестантската песен «Бостънският крадец» и «Черната Лулу»; Царицата — «Бих искала да бъда птичка», а сестра й — «Не обиждайте дъщеря ми». Веселбата ставаше шумна. Всички пиеха и всяка минута се чукаха, а аз гледах да не допивам чашата си докрай и скришом плисках виното зад борда.

Аз мислех така: всеки човек си има някои странности; очевидно тези хора намират някаква прелест в това противно червено вино… Какво, най-сетне… въпрос на вкус. И аз трябва да се преструвам, че ми харесва, за да не изгубя в тяхното мнение. Добре тогава: нека мислят, че го обичам, а пък аз ще се постарая все пак да пия колкото може по-малко. Царицата внезапно почувства прилив на симпатии към мене: тъй като аз се присъединих към компанията на пиратите на стриди в качеството си на самостоятелен господар. Тя ме покани да се разходим двама на палубата. Тя, разбира се, е знаела, че Франк, който остана долу в каютата, се измъчва от бясна ревност, но аз нямах ни най-малко понятие за това. Малко по малко започнаха да идват при нас отдолу: дойдоха сестра й Тес, Паякът и Боб; сетне дойдоха мисис Хадлей и Франк. Огромната бутилка също се качи горе; всички продължаваха да пият и да крещят — само аз единствен бях трезвен.

Не се съмнявам, че това пиене доставяше на мене много по-голямо удоволствие, отколкото на всички тях. Мен ми харесваше тази бохема — нейният живот така не приличаше на еднообразния трудов живот, който до вчера беше моя съдба. Тука около мене бяха весели, храбри хищници, които не желаят да робуват на машината и да се подчиняват на закона, който стеснява свободата им — храбър народ, който всяка минута рискува свободата и дори живота си. Царят Алкохол ми бе помогнал да се сближа с тези мъжествени свободолюбиви хора.

Вечерният вятър освежи дробовете ми. В канала започна вълнение, от морето започнаха да се връщат кораби и със свирки искаха да се вдигнат подемните мостове. Минаваха буксири и дигаха вълни около «Разъл-Дазъл». Една гемия със захар се влечеше на буксир в морето. Слънцето се къпеше в развълнуваната вода. Животът беше хубав. Паякът пееше арестантската песен:





Ах, моя Лулу, моя черна и миличка!
Къде си била, моя мъничка Лулу?





Ето го протестиращият дух на метежа, приключенията, романтиката, забранените постъпки, които се извършват смело и благородно. Аз знаех, че утре няма да отида на фабриката при моята машина. Утре вече ще бъда пират на стриди, освободен дотолкова, доколкото е възможно в условията на живота на нашия век и във водите на Сан Франциско. Паякът вече се съгласи да бъде «екипаж» на моя кораб, а така също и готвач; а на мене ще остане работата на палубата. Утре сутринта ще приготвим запас от провизии и прясна вода, ще вдигнем главното платно, когато духне вятърът и започне отливът, и ще излезем от лимана. Сетне ще отслабим платното и с първия прилив ще отидем към Спаржевите острови, където ще хвърлим котва на няколко мили до брега. Най-сетне ще се осъществи мечтата ми — ще спя на кораб. На другата сутрин ще се събудя в морето. И след това ще прекарвам в морето всичките си дни и нощи.

Когато вечерта французинът Франк спусна лодката, за да изпрати гостите си на брега, Царицата ме помоли да я превозя до брега с моята лодка. Аз не разбрах защо французинът Франк изведнъж се отказа да кара лодката сам и поръча на Боб да откара гостите, а той остана на борда. Аз не разбрах нищо и дори след като Паякът ми подмигна хитро и подхвърли: — Ти, както виждам, не си глупак. — Но как можех аз, петнайсетгодишен хлапак, да разбера, че тоя побелял петдесетгодишен човек е започнал да ревнува от мене своята изгора?

Глава 8

На другата сутрин се срещнахме, както бяхме решили, в една от кръчмите, където се извършваха подобни сделки. Аз броих парите, получих разписката и я скрих в джоба си. Франк почерпи. Аз разбрах, че така е прието, и намерих дори, че е съвсем справедливо, щото част от парите, получени при извършването на сделката, да се похарчат в същото заведение, където е била сключена сделката. Но много се зачудих, като видях, че Франк черпи всички посетители на кръчмата. Че ние с него поливахме сделката — това е ясно. Но защо трябва да се черпят всички други посетители и самия кръчмар, който на това отгоре получава печалба от всяка чаша вино, която изпие? Хайде, нека черпи Боб и Паяка, те са другари, но какво общо имат тука някакви носачи, никому неизвестните Бил Кели и Суп Кенеди?

Заедно с брата на Царицата, Пат, бяхме всичко осем души. Макар че беше много рано, всички поискаха уиски и на мене оставаше да направя същото; аз извиках: — Уиски! — с такъв вид, като че ли за мене това е най-обикновената работа и повтарям тази работа за хиляден път. Какво уиски беше! Аз изпих чашката си на един дъх, без да мигна, но и досега не мога… б-р-р-р-р!.. да забравя противния му вкус.

Аз се учудих и на това, колко скъпо излезе на французина Франк тази почерпка. Той наброи на тезгяха осемдесет цента. Осемдесет цента! Моето чувство на спестовност се разбунтува. Осемдесет цента — та това са осем уморителни часа фабрична работа, а между това те моментално изчезнаха без следа в гърлата ни и след тях не остана нищо освен отвратителния вкус в устата. Каква е тая разточителност от Франк!

Бързах да изляза по-скоро на чист въздух, да вляза във владение на моя кораб и да се впусна с него в морето. Но никой не бързаше да си отива, в това число и моят «екипаж» в лицето на Паяка. Не можех да разбера защо се бавеха. Сетне неведнъж се запитвах какво ли мнение имаше за мене тази компания: човекът пи с тях, нрави приятелство с тях, а съвсем не помисли да ги почерпи и от себе си.

Французинът Франк, като получи парите, почна да ме гледа странно и студено. Тогава аз не разбирах какви ужасни мъки изпитваше той. Зачудих се още повече, когато кръчмарят се наведе през тезгяха и ми пошепна: — Той ви е сърдит, пазете се.

Аз кимнах с глава, за да покажа, че разбирам каква е работата (мъжът трябва да разбира душевното състояние на друг мъж), но всъщност пак нищо не разбрах. Как можех да разбера, когато в главата ми нямаше други мисли освен за разни необикновени приключения, когато бях дори забравил за самото съществуване на някаква жена, в която французинът Франк бил влюбен до безумие. Пък и аз не подозирах последното обстоятелство. Нито ми минаваше през ум, че всички в пристанището приказвали, че Царицата не искала дори да погледне французина, откакто аз съм се явил на неговия кораб. Не подозирах така също, че неприязненото отношение към мене на брата на Царицата, Пат, се обяснява със същата причина; в своята сърдечна простота аз мислех, че той е изобщо мрачен по природа.

Уиски Боб ме повика с ръка и ми пошепна на ухото:

— Отваряй си очите! Французинът ти е сърдит. Ние ще отидем с него нагоре по реката, за да купим шхуна, но когато той се върне за лов, добре внимавай. Той иска да те удави. Когато слънцето залезе, вдигни котва и иди на друго място. И угаси сигналните светлини. Предупреждавам те, бъди нащрек.

Казах му благодаря и се върнах при тезгяха. Но пак не се досещах, че трябваше да почерпя компанията. Не знаех, че обичаят им бил такъв. Повиках Паяка и излязохме заедно на улицата. Сега, като си спомням онова време, изгарям от срам при мисълта, какво ли са говорили за мене в мое отсъствие.

С престорено равнодушен тон попитах Паяка защо Франк ми се сърди.

— Той просто ревнува от тебе — отговори той.

— Тъй ли? — казах, но вече не се опитах да заговоря на тази тема.

Престорих се на равнодушен и небрежен, като че ли това съвсем не ме интересува; но читателят ще разбере какви чувства вълнуваха петнайсетгодишния самолюбив юноша, когато узна, че от него ревнува жена един петдесетгодишен моряк, обиколил цял свят, и за каква жена при това — жена с романтичния прякор Царица на пиратите на стриди! Бях чел за подобни случаи в книгите, вярвах, че и на мене може да се случат такива приключения, но не мислех, че това ще започне така скоро. Разбира се, вече не исках да знам нищо, когато вдигнахме котва, пуснахме платното и плавно се понесохме по залива.

И така аз замених кабалата на фабричния работник с волния живот на пиратите на стриди. Този живот започна с гуляй, а занапред ме очакваха още цяла редица гуляи. Но нима заради това да се откажа от този интересен живот!.. Хората винаги пият — там, където животът е интересен и свободен от стеснения. Романтиката и интересните приключения винаги са неразделни с цар Алкохол и ако искам на дело да изпитам и едното, и другото, ще трябва да се примиря и с цар Алкохол. Иначе ще се запознавам със света на приключенията само по книгите, а живота си ще прекарам с тежката работа във фабриката за консерви по десет цента на час.

Но не, аз няма да се откажа от този нов живот само затова, че другарите ми обичат да сръбват винце, бира и уиски. На тях очевидно им харесва, когато и аз пия с тях, — добре, ще пия. Това не е тъй страшно, няма нужда всеки път да се напивам докрай. Нали в неделя при покупката на «Разъл-Дазъл» останах трезвен, когато всички други се бяха напили здравата. Реших и занапред да се държа точно тъй: ще пия, за да не развалям компанията на другарите си, но няма да се напивам.

Глава 9

Моето влизане в компанията на пиратите на стриди се ознаменува с цяла редица гуляи. Техният живот и затъването ми в него, все повече ми харесваше. В паметта ми ще остане завинаги жив споменът за оная нощ, когато се обсъждаше планът за нападение на местата на стридите в компанията на ония едри храбреци, които бяха се събрали на шхуната «Ена»; те бяха всички врагове на закона, за които затворът отдавна плачеше; имаше между тях и бивши каторжници; гласовете им бяха груби, те носеха високи морски ботуши и мушами, а на поясите им висяха револвери.

О, знам сега, като се оглеждам назад, че там имаше и много мръсотия и глупост. Но аз не се оглеждах назад тогава, когато вървях рамо до рамо с цар Алкохол, и започнах да се примирявам с него. То беше див и смел живот и аз преживявах наяве ония приключения, за които по-рано само четях в книгите.

Нелсън, по прякор Младият Закачка (за разлика от баща му, когото наричаха Старият Закачка), беше господар на кораба «Северен елен», на който плуваше заедно със своя другар Раковината. Раковината беше много добър момък, но Нелсън беше просто като бесен. Той беше на двайсет години, по ръст и снага напомняше Херкулес. Подир две години го убиха и короньорът твърдеше, че мъртвешката стая никога не бил попадал такъв великан.

Нелсън не знаеше нито да чете, нито да пише. Той бе израснал в морето и рядко слизаше на брега. Необикновената му сила и бесният му нрав внушаваха страх на посетителите на всички кръчми в пристанището. Той беше много буен и в безразсъдния си гняв можеше да направи много пакости. Аз се запознах с него, когато моят «Разъл-Дазъл» за пръв път потегли за лов. Излезе силна буря: всички спряхме на котва и не се решавахме дори да слезнем на брега, а Нелсън се носеше със своя «Северен елен» по вълните и събираше стриди.

Нелсън съвсем не беше последна фигура в нашата компания. Затова аз бях много поласкан, когато веднаж Нелсън ме спря пред кръчмата «Раздяла» и заприказва с мене; когато пък ми предложи да влезем в кръчмата и се почерпим, аз съвсем се смутих. Отидохме при тезгяха и изпихме по чаша бира; разговорът ни се въртеше около стридите и корабите; сетне поприказвахме за загадъчната случка с кораба «Ени», главното платно на който било простреляно със сачми. Кой ли е направил това?

Много ми стана чудно, че след като си изпихме бирата, още дълго стояхме пред тезгяха. Разбира се, аз не се решавах да се оттегля оттам пръв. Подир няколко минути Нелсън предложи да пием още едно. Аз се зачудих много на неговото предложение, но побързах да се съглася. Пихме пак, поприказвахме още, а Нелсън не мислеше да тръгва.

В онова наивно време вървежът на моите мисли беше следният: мене ме ласкаеше, че Нелсън, когото всички в залива смятаха за герой, ме удостои със своето общество. За мое нещастие на него се хареса да ме черпи бира. Макар че не обичам бира и ми е противен вкусът й, но не мога пък, защото мразя бирата, да се откажа от почерпката и да се лиша от честта да бъда в обществото на Нелсън. Не ми оставаше никакъв друг изход, освен да се примиря.

И тъй ние изпихме по няколко чаши бира, без да престанем да приказваме. Нелсън сам заръчваше бирата и сам я плащаше. Очевидно Нелсън е продължавал да ме черпи от любопитство, като искал да знае докога аз ще се черпя на негова сметка и кога най-сетне ще се досетя, че е време и аз да го почерпя.

Когато бяхме изпили вече по шест чаши, аз си спомних за моето решение да не се напивам докрай и реших да прекратя тази работа. Казах на Нелсън, че трябва да се върна на моя кораб, който стои на пристанището, наблизо до кръчмата, сбогувах се с него си тръгнах, но царят Алкохол в образа на шестте чаши, които бях изпил, тръгна заедно с мене. Аз бях възбуден и се чувствах извънредно горд, чувствах се истински пират на стриди, който се връща на собствения си кораб, след като е успял да прекара времето си в приятелски разговор в кръчмата «Раздяла» с Нелсън, когото всички смятат за герой. Аз извиквах във въображението си картината, как ние стоим пред тезгяха един до друг с него с чаши в ръце, и този спомен будеше у мене чувство на тържество. Аз не можех да се освободя от една мисъл: колко е странно, че хората харчат — и изглежда, с удоволствие — пари да черпят един човек, който дори не обича това питие. Но малко по малко започнах да си припомням, че пред мене често влизаха в «Раздяла» и други, двама по двама, и се черпеха един другиго поред. Спомних си още как на «Айдлер» аз, китоловецът и Скоти извадихме на масата парите си, за да купим с тях уиски. Спомних си също така обичая, който съществуваше между момчетата вестникопродавачи: ако някое момче почерпи друго с едно сладко, на другия ден второто момче трябва да се отплати със същото.

Тогава разбрах защо Нелсън тъй дълго стоя пред тезгяха. Той е чакал, че след като изпия неговата почерпка, ще предложа да почерпя и аз. А аз изпих цели шест чаши и не го почерпих. И това го направих с кого? Със самия Нелсън! Не знаех къде да се дяна от срам. Седнах на една греда и закрих лицето си с ръце. Зачервявал съм се неведнъж през живота си, но не помня да бе се случвало с мене нещо подобно по-рано: този път се зачерви не само лицето ми — червенината обля челото и врата ми.

Докато седях така на гредата, премислих много работи и на много неща почнах да гледам другояче. Аз съм роден в бедно семейство, бедствал съм цял живот и нерядко съм гладувал. Никога не съм знаел какво значи да имаш собствени играчки. Доколкото са помня от ранно детинство, немотията ме е придружавала през целия ми живот. Когато бях на осем години, за пръв път облякох риза, която бе купена от магазина. Но понеже тази риза ми беше едничка, когато я перяха, аз трябваше да обличам грубите ризи, приготвяни у дома. Тази риза много ми харесваше и аз исках да я нося така, че да се вижда и да няма нищо друго над нея. За тази работа не се спрях дори пред свада с майка си. Аз се разплаках истерично и майка ми, ще, не ще, се принуди да ми позволи да нося моята риза така, че всички да я виждат.

Само онзи, който е гладувал, може да оцени както трябва храната; само онези, които са пътешествали по море или из пустиня, могат да оценят водата за пиене и само дете, надарено с богата фантазия, може да оцени онези неща, от които е било лишено детинството му. Аз рано се запознах с истината, че никой освен мене не ще може да ми даде онова, което искам. Преживяната през време на детинството нужда ме бе направила скъперник. Първите неща, които бях придобил самостоятелно, бяха картинки от кутии и цигари, плакати за нови цигари и албум за премии от тютюнджийски магазини. Парите, които изработвах, давах в семейството, а за да се снабдя с някои неща, които ми трябват, вечер продавах извънредните издания на вестниците. Когато ми попаднеха по два екземпляра от нещо, разменях ги с момчетата срещу друго. Благодарение на професията си ходех из целия град и това ми облекчаваше възможността да сключвам всевъзможни комерчески сделки. По такъв начин събрах пълна колекция от плакатите на всички тютюневи фабрики: тука бяха и «Най-известните коне-бегачи от цял свят», и «Парижките красавици», и «Жени от всички националности», и «Знамената на всички държави», и «Знаменити актьори», и «Шампионите на света» и т. н. Всички серии имах в три вида: картинки от цигарени кутии, плакати и албуми за премии.

След това започнах да събирам втори екземпляри от трите серии. Като правех размяна, аз получавах от другите момчета неща, които те бяха купили с пари, получени от родителите им. Разбира се, тези момчета не познаваха така добре ценността на нещата, както аз, комуто никой не даваше пари и който ги печелеше сам. Аз пущах в оборот за размяна всевъзможни неща: имаше и пощенски марки, и минерали, и птичи яйца, и топки, и всякакви други предмети, които имат особена ценност в очите на децата. Топки имах цяла колекция. Започнах с това, че едно момче ми остави няколко като залог срещу двайсет цента, които му дадох назаем. След това то попадна в колонията за малолетни престъпници, без да успее да си откупи топките, и по такъв начин те останаха у мене.

Аз сменях моите неща за всичко, каквото се случи, и ги сменях дотогава, докато не ми попаднеше в ръка някой ценен предмет. Скоро станах известен в тази област, но едновременно с това започнах да минавам и за страшен скъперник; пазарях се така, че дори купувачът на стари дрехи можеше да изпадне в отчаяние. Затова другите момчета често ме молеха да продам някои техни предмети, като празни бутилки, дрипи, къс желязо, тенекии, стари торби и пр. и срещу това ми даваха известна комисионна.

И този вариклечко, който получаваше десет цента на час за изнурителна работа при машината, седеше сега на една греда на крайбрежието и мислеше върху това, че една чаша бира, която изчезва в гърлото без всякаква следа, струва цели пет цента. Аз живея сега между хора, които възбуждат у мене благоговение, и обществото на които много скъпя. Моето скъперничество не ми даваше нито сянка от онова удовлетворение от живота, което изпитвам сега, когато станах пират на стриди. Кое прочее представлява по-голяма ценност — насладата ли, или парите? За тези хора не значи нищо да хвърлят пет цента и колкото щеш пъти по пет цента. Те не дават цена на парите и са в състояние да почерпят осем души, като похарчат по десет цента за всекиго, както направи Французинът Франк. Нелсън също похарчи тази вечер шейсет цента, за да ме черпи бира.

Какво да се прави? Аз разбирах, че ще трябва да се спра на някакво решение и да направя избор. Кое е по-ценно за мене: хората или парите, удоволствието ли, или спестяването? Трябва ли да се откажа от предишното си отношение към парите и да ги харча без съжаление надясно и наляво, или да се откажа от обществото на тези хора; моят избор се спря на хората, ще трябва да се приспособя към тяхната странна склонност към спиртни питиета и вече да не скъпя парите така, както по-рано.

Аз се върнах назад в «Раздяла». Нелсън стоеше на вратата.

— Ела да пием — предложих аз.

Пак се изправихме пред тезгяха, пихме и разговаряхме, но този път аз платих десет цента. Да, аз похарчих десет цента, спечелени с цената на уморителна работа при машината, похарчих ги за нещо, което абсолютно не ми трябваше и беше противно на вкуса ми. Но не съжалявах за това. Решението ми беше взето и гледището ми за нещата бе съвсем променено. Парите отидоха за мене на втори план, а на пръв остана човешкото общество.

— Да пием още — предложих.

Пак пихме и пак аз платих. Нелсън, с предпазливостта на опитен пияница, помоли кръчмаря да не му пълни чашата; Джони кимна с глава и му наля само една трета от чашата, но от това цената й не се намали.

Но мене и това не ме възмущаваше. Аз се занимавах с наблюдения и се учех как трябва да се живее. За мене ставаше ясно, че в този случай на взаимна почерпка най-главна роля не играе количеството. Съществено значение има компанията. Аз с особено удоволствие се възползвах от правото си да поръчам непълни чаши и с това да облекча неприятните длъжности, налагани от чувството на другарство.

— Аз трябваше да отида на кораба за пари — казах с престорено равнодушие, за да обясня неприличното си поведение, когато оставих Нелсън да черпи шест пъти наред.

— Нямало защо — каза Нелсън. — Джони щеше да ти даде на версия. Нали, Джони?

— Разбира се — отговори тоя и се усмихна приветливо.

— Я виж, колко имаш да вземаш от мене? — попита Нелсън.

Джони извади изпод тезгяха книгата, отвори я на онази страница, където бе записана сметката на Нелсън, и пресметна: общо излезе няколко долара. Аз реших, че ще трябва да се стремя и аз да бъда записан за дълг в тази книга: мислех, че това ще бъде последната чертица, която не ми достига, за да бъда същински мъж.

Изпихме още по две чаши. Нелсън поиска да ги плати, но аз не го оставих. След това Нелсън каза, че вече му е време да си отива. Сбогувахме се като добри познати и аз си отидох на «Разъл-Дазъл». Паякът палеше печката и се канеше да готви вечеря.

— Къде си се насърбал така? — попита той усмихнат.

— Бях с Нелсън — отговорих аз нарочно небрежно, но тайно горд за това.

Дойде ми на ум една бляскава идея: да почерпя Паяка; щом ще вървя из новия път, да вървя докрай.

— Да отидем при Джони да пием нещо — предложих.

На крайбрежната срещнахме Раковината, който беше другар и компаньон на Нелсън. Той беше висок, красив, дългокос брюнет на трийсет години, който се отличаваше с пъргавина и храброст.

— Ела да се почерпим — предложих и на него.

Той се съгласи на драго сърце и тръгна с нас. Пред вратата на кръчмата срещнахме Пат, брата на Царицата, който излизаше оттам.

— Къде отиваш? — спрях го аз. — Ела с нас да пийнем.

— Ей сега изпих една чаша бира — отговори той.

— Нищо, ще пиеш още една.

Пат се съгласи. Като изпи две чаши, той пламна от най-приятелски чувства към мене. Тогава аз се запознах с някои нови свойства на царя Алкохол. С неговото посредничество един човек, който хранеше към мене не съвсем дружелюбни чувства и беше готов да стане мой враг, за десет цента стана мой приятел; той ме гледаше с дружелюбен поглед и приятелски разговаряше с мене за местата на стридите и за нашите общи работи.

— На мене недей пълни, Джони, — казах аз на кръчмаря, след като другите заръчаха големи чаши. Изговорих тази фраза с такъв естествено небрежен тон, като че ли бях постоянен посетител на кръчмата и хиляди пъти съм произнасял тези думи. Изглеждаше, че всички повярваха това с изключение на кръчмаря.

— Къде се е насмукал тъй? — попита Паякът шепнешком Джони.

— С Нелсън пиянстват тука почти от пладне — също шепнешком му отговори Джони.

Аз се престорих, че не чувам разговора им, макар че последните думи предизвикаха у мене безгранична гордост. Те пиянстваха тука с Нелсън почти от пладне! — с такива изрази се говори само за истински мъже. Вълшебни думи, равносилни с посвещаване за мъж.

Спомних си, че когато купувах «Разъл-Дазъл», Франк черпеше и кръчмаря. Преди да пием от новите чаши, аз му казах:

— Пийте с нас по едно, Джони.

Помъчих се с тона си да дам да се разбере, че отдавна съм искал да кажа това, но съм забравил, погълнат от интересния разговор с Раковината и Пат.

Джони ме погледна бързо, разбира се, погледът му изразяваше възторг пред моите успехи — и си наля уиски от една особена бутилка, от която не наливаше никому. Малко ме заболя това, че той си наля уиски, което струва десет цента чашата, когато ние пиехме бира по пет цента. Но се постарах да загладя това чувство на недоволство: смятах го за недостойно след решението, което бях взел тази вечер.

— Запишете, моля ви се, на моя сметка — казах, след като всички оставиха на тезгяха изпразнените чаши. С удоволствие видях как Джони отвори за мене нова страница в книгата и записа на моя сметка трийсет цента. Във въображението си аз си рисувах бляскаво бъдеще, когато цялата моя страница ще бъде запълнена с бележки, след това — задраскана и после ще се открие за мене нова страница.

Почерпих още веднаж цялата компания, а след това Джони ме изненада: той почерпи от себе си цялата наша компания и с това повече от щедро се разплати за чашата уиски от десет цента.

— Хайде сега да отидем в «Сен Луис», предложи Паякът, когато излязохме от кръчмата. Пат вече не беше с нас: той цял ден товарил въглища и сега си отиде, а Раковината отиде на «Северен елен» да готви вечеря. В «Сен Луис» отидохме двамата с Паяка. Аз влизах за пръв път в тази голяма кръчма. Там имаше около петдесетина души гости, повечето от които бяха носачи. След това дойдоха Суп Кенеди и Бил Кели, после Смит от «Ени» и Нелсън. Запознаха ме със стопаните на кръчмата, братя Виджи, и с някакъв човек с необикновена уродлива външност, който имаше зли очи и чип нос, но който свиреше на хармоника божествено.

Аз не се скъпях на почерпки (впрочем не черпех само аз), когато изведнъж ми дойде на ум, че ако карам така, май от седмичната ми печалба ще остане много малко. А трябваше да платя част от дълга си към старицата мама Джени, която ме бе облагодетелствала. — «Нищо — реших аз безгрижно или по-правилно казано, реши заради мене царят Алкохол, — ти си мъж и трябва да правиш компания с мъже. Мама Джени не се нуждае толкова много от пари. Тя не умира от глад и сигурно има още пари в банката. Тя може и да почака малко.»

Така открих у царя Алкохол още едно ново свойство: той понижава нравственото равнище на хората. В нетрезво състояние човек може да извърши много работи, които никога не би извършил трезвен.

С усилие прогоних спомена за дълга си към старата негърка, продължих да завързвам нови познанства и да се занимавам с наблюдение на нравите, при което неприятният вкус на алкохола не намаляваше, а се усилваше. Не помня кой ме е завел най-сетне в гемията… Навярно Паякът.

Глава 10

Оттогава аз бях признат за истински мъж и отведнъж се издигнах в очите на пристанищните работници и стридените пирати. Спечелих си име на добро момче и храбър човек. Интересно е, че щом промених гледището си за парите, веднага престанах да ги скъпя; не само че вече никой не ме смяташе за скъперник, но и моите роднини дори почнаха да се безпокоят от безгрижното ми отношение към парите.

С предишната спестовност беше безвъзвратно свършено — дотолкова, че писах на майка си да даде на някои съседски момчета, предишни мои другари, всички колекции, които имах; при това дори не се интересувах кому каква колекция ще се падне. Бях станал възрастен и завинаги свърших с всичко, което ме свързваше с детинството.

Известността ми растеше. Когато в пристанището се научиха, че французинът Франк искал да пробие моята гемия с носа на шхуната си, но аз посрещнах неговото нападение на палубата на «Разъл-Дазъл» с пушка в ръка и управлявайки кормилото с крака и французинът в резултат се принуди да свърне и да се оттегли настрана, всички решиха, че у мене има нещо, макар че съм още млад. Но аз продължавах да се отличавам. Неведнъж донасях с «Разъл-Дазъл» повече стриди, отколкото донасяха другите гемии с моя размер, с команда от двама души; след един далечен набег моята гемия се върна сама на разсъмване; веднъж, една нощ срещу петък, аз дойдох на пазара пръв, без кормило и обрах каймака на оживената ранна търговия. Веднъж пък дойдох с едно платно.

Но всички мои подвизи в морето не се взимаха толкова в сметка, както ония хубави качества, които показвах на суша, — това, че бях добро момче, което пилее пари и черпи всички безразборно надясно и наляво, както и подобава на същински мъж; всичко това, взето заедно, ми спечели прякора Принца на стридните плитчини. Това не ми минаваше през ум, че в един прекрасен ден Оукландското пристанище, от грубите нрави на което в началото така много се възмущавах сам, ще се възмути от моите отчаяни постъпки.

Този период от моя живот е неразделно свързан със стоенето по кръчмите; кръчмата е клуб на злочестите, техен салон. Кръчмата беше място за срещи; там ние поливахме своите успехи и оплаквахме неуспехите си, там завързвахме нови познанства.

Помня много добре началото на познанството си със Старата Закачка, бащата на Нелсън. Запозна ни стопанинът на кръчмата! «Раздяла» — Джони Райнхолдс. Закачката беше много интересен тип. Той владееше и управляваше шхуната за каботажно плаване «Ени Майн», на която много ми се искаше да попадна. Този висок силен стар викинг, със сини очи и светли коси, бе плавал по всички морета на земното кълбо, с кораби от всички националности — и плавал в онова време, когато целият живот на моряка се е състоял от разнообразни и интересни приключения. За него се разправяха цели легенди и аз бях свикнал да се отнасям към него с обожание. С него ние можехме да се срещнем само в кръчмата и освен ръкостискане и взаимна размяна на поздравления нашето познанство нямаше и да отиде по-далеко, понеже старецът беше много мълчалив. Но тука дойде на помощ царят Алкохол.

— Да пийнем нещо — предложих аз, след като помълчах толкова време, колкото изискваше приличието. Общоприетият кодекс изискваше човекът, когото черпят, да приказва с оня, който го черпи, и да го изслушва. Джони като същински домакин, даде няколко сполучливи реплики; явиха се теми за разговор. Разбира се, след като го почерпих, Нелсън трябваше от своя страна да почерпи и той; нашият разговор се продължи.

Колкото продължавахме да пием, толкова по-близко се запознавахме. Аз вече познавах по книгите онзи живот, за който той разправяше, и затова с още по-голямо внимание слушах неговите разкази. Той с удоволствие си спомни няколко интересни случаи от своите младини и ние славно прекарахме няколко часа в приятен разговор и шеги. Но ако не беше царят Алкохол, аз не бих могъл да прекарам времето така възхитително; само царят Алкохол можеше да ни накара да се срещнем на равна нога.

Джони Райнхолдс ми даде сигнал от тезгяха: не е ли време, искаше да каже, да мина на непълните чаши. Но Нелсън продължаваше да пие пълни чаши и аз не исках да се посрамя. Минах на непълни чаши само след като започна да ги иска и капитан Нелсън. Към момента на прощаването, продължително и много приятелско, аз бях вече здравата пиян; пък и Старият Закачка беше пиян не по-малко; ако лъжливата скромност не ми пречеше, бих могъл дори да кажа, че той беше повече пиян.

След това Паякът, Пат, Раковината и Джони Райхолдс в един глас ми казаха, че много съм се харесал на Закачката и той се изказвал за мене с похвала. Това беше толкова забележително, тъй като старикът беше необщителен и зъл и рядко се изказваше добре за някого. Неговото разположение към мене бе в резултат на посредничеството на царя Алкохол. Този случай за сетен път потвърди какви услуги оказва царят Алкохол и с какво така здраво привързва хората към себе си.

Глава 11

Но желание да пия — химична, органична потребност от алкохол — по това време още нямаше у мене, макар че пиех вече дълги години и пиех по много. Гуляите бяха често явление в нашия живот; хората, между които живеех, пиеха всички до един. В гемията аз съвсем не пиех и дори не внасях вътре никакво питие. Пиех само на брега, защото се чувствах длъжен да правя онова, което обичаят ме задължава — да черпя приятелите си и да пия, като ме черпят; от това не може да се отклони никой истински мъж.

Понякога ми идваха на гости Царицата, сестра й и брат й и мисис Халдей. Аз бях домакин на гемията, а те гости и моят дълг като домакин беше да им оказвам гостоприемство, а гостоприемството те разбираха само във форма на пиене. Когато идваха, изпращах Паяка или Ирландеца, или Скоти — според това, кой от тях беше мой екипаж в това време, за една кофа бира и четвърт червено вино. Ние трябваше поради рода на занаята си да бъдем добре с полицията; когато полицаи с граждански дрехи ни навестяваха, ние ги черпехме със стриди и, разбира се, предлагахме им уиски.

Въпреки всичко това аз все още не бях се научил да обичам цар Алкохол. Бях му много благодарен за услугите, които ми оказваше, но вкуса му никак не можех да оценя. Колкото и да се мъчех да държа на висота мъжкото си достойнство, не можех да се отърва от позорното влечение към бонбоните. Но бих изгорял от срам, ако моята тайна се разкриеше и само понякога нощем, когато успявах да изпратя цялата си команда на брега, си позволявах удоволствието да се наям до насита със сладки. Когато отивах в библиотеката да сменя книги, на връщане купувах няколко фунта бонбони, заключвах се в каютата си, лягах на пейката и прекарвах много приятно няколко часа, като четях книги и изтребвах грамадно количество бонбони. Това бяха най-хубавите минути в живота ми.

Но гуляите бяха най-ярките епизоди в нашия живот и крупни събития. Някои от моите другари смятаха свободното от пиене време изобщо за губивреме и живееха само с очакване на тези моменти. Пристанищните работници прекарваха цялата седмица в затъпяващ труд, за да имат възможност в събота вечерта да погуляят, както трябва. А ние, пиратите на стриди, работехме и рискувахме, търпяхме и се пазаряхме само, за да можем да се възнаградим за всичко с един хубав гуляй. Но случайна среща с някой приятел можеше да измени течението на събитията и да докара до гуляй в непредвидено за тази цел време.

Именно тези извън щата гуляи бяха най-интересните; те често довеждаха до любопитни приключения. След един такъв гуляй Нелсън, французинът Франк и капитан Спинг намериха лодката, която Уиски Боб и гъркът Ники откраднали и криели под водата. По това време в компанията на пиратите на стриди се случиха някои важни събития. Нелсън се сби на борда на «Ени» с Бил Кели, получи един куршум в лопатката и ходеше с превързана ръка; след това той се скара с Раковината и взе на «Северен елен» двама нови моряци. Те се уплашили от дивите му постъпки, побягнаха от него и разказваха на брега такива страшни истории за него, че никой не се решаваше да отиде при него и «Северен елен» стоеше без работа на котва край брега. «Разъл-Дазъл» със счупена мачта лежеше до него. Ние със Скоти бяхме неговият екипаж. Уиски Боб се спречкал с Франк и отиде с гърка Ники към устието на река Сакраменто; оттам те доведоха една нова лодка, която откраднали от някои италианци; нейните собственици после дойдоха в пристанището и търсеха лодката си от всички пирати на стриди. Ние разбрахме, че само Уиски Боб и гъркът Ники са могли да я откраднат. Но къде ли са я скрили? Гърци и италианци по стотина взеха участие в търсенето; те грижливо претърсиха всички ъгълчета на залива и устията на всички реки, но не можаха да намерят нищо. Тогава стопанинът обеща петдесет долара награда за онзи, който я намери. Разбира се, това предизвика още по-голям интерес към изгубената лодка.

В неделя дойде при мене старият капитан Спинг и с тайнствен вид ми разправи, че като ловял риба около Аламедското пристанище, през време на отлива видял на един стълб завързано въже. Той се опитал да дръпне въжето и вдигне онова, което е било вързано за него, но не могъл. На друг стълб по-нататък бил превързан другият край на въжето и той също бил прикрепен под водата към нещо много тежко. Ясно е, че това е изгубената лодка. Капитанът дошъл да ме придума да му помогна да дигнем лодката и спечелим петдесетте долара. Но аз смятах, че крадците трябва да имат своя етика в отношенията си един към друг, и отказах да участвам в тази операция.

Но французинът Франк и Нелсън бяха скарани с Уиски Боб (горкият Уиски Боб! Той беше добро и благородно момче, но слабохарактерен и алкохолик, наскоро след събитията, които описвам, намериха тялото му в залива, продупчено с куршуми). Не мина и един час, откакто се отказах от предложението на капитан Спинг, покрай мене мина «Северен елен». Капитанът стоеше на борда с Нелсън. Подир тях вървеше шхуната на французина.

След няколко време те се върнаха обратно и вървяха в някакъв странен ред; когато направиха завой, за да заобиколят пясъчните височини, аз видях, че от водата стърчи носът на една рибарска лодка; тя беше вързана с въжета за гемията и за шхуната. Отливът беше в пълен разгар и те се забиха право в пясъка с рибарската лодка в средата. Веднага Ханс, моряк от гемията, спусна гребна лодка и отиде към пристанището; по стърчащата на носа на лодката празна бутилка лесно можеше да се отгадае целта на пътуването му. Неговият господар искаше по-скоро да полее спечелените тъй лесно петдесет долара. Изобщо всички поклонници на царя Алкохол имат психология: те пият от радост и от скръб; в последния случай те пият за бъдещия успех, който ще трябва рано или късно да им се падне: пият от радост при среща с приятели и пият, след като се скарат с тях — от скръб, че са ги изгубили; ако им върви на любов, пият от радост, а ако не им върви — пият от скръб. В периоди на безработица те пак усещат потребност да пият колкото е възможно повече, за да зашуми в главата им и времето да не отива напразно. В трезво състояние те изгарят от желание да пият безкрай.

Разбира се, компанията покани и мене със Скоти. Ние започнахме да им помагаме да се похарчи наградата, която още не беше получена. Пихме здравата. Беше ни много весело — пяхме, приказвахме, разправяхме за подвизите си и пихме твърде много. Ние стояхме пред очите на цялата крайбрежна улица и нашите приятели, привлечени от шума, доплуваха с лодките си при нас и се присъединиха към нашата компания. Ханс час по час отиваше на брега с празните бутилки.

Веселието достигна своя апогей, когато дойдоха съвсем трезви Уиски Боб и гъркът Ники и започнаха с негодуване да упрекват вероломните си другари, че изтръгнали под носа им хубавата плячка. Французинът Франк, по внушение на царя Алкохол, започна една гореща тирада за честността и други добродетели, но после не можа да издържи, изскочи с Уиски Боб на пясъка и въпреки преклонната си възраст, натупа го здравата. Гъркът Ники се въоръжи с една лопата и се втурна на помощ на Боб, но Ханс го изпревари; Боб и Ники, бити и в кръв, качиха в тяхната лодка и откараха у тях; няма нужда да прибавям, че победителите сметнаха за свой дълг да отпразнуват победата над врага.

Междувременно тълпата наши гости, която представляваше от себе си сборище хора от различни нации, стигна вече до най-високи градуси. Обикновената сдържаност отстъпи място на разюздаността и злобата: някои си спомняха стари обиди, пробуждаше се стара злоба и ту тук, ту там започваха да се бият. Ту някой носач ще си спомни, че някой стридар го обидил, или наопаки, някой стридар започне да се оплаква от носач и в резултат се вдигат юмруци. След като свършваха боя, те пиеха за примирение и доскорошните врагове се прегръщаха и кълняха във вечно приятелство.

Изведнъж влезе Суп Кенеди и поиска старата си риза, която някога оставил на «Северен елен». Очевидно той е решил, че това е най-подходящата минута за разчистване на такива сметки. Преди това той пиянствал в «Сен Луис» и очевидно сам цар Алкохол го е довел тук да иска старата си риза. Няколко думи, които той подхвърли, дадоха сигнал за бой. Суп и Нелсън се сборичкват на палубата и се повалят. Без сам да подозира това, Суп беше на косъм от смъртта. Франк насмалко щеше да пробие черепа му с един железен чук. Той страшно много освирепя, когато видя, че човек със здрави ръце напада еднорък. Ако «Северен елен» още съществува, на борда му сигурно са останали следи от удара с чука, който за щастие не можа да засегне главата на Кенеди.

Но Нелсън извади от превръзката бинтованата си, пробита от куршум ръка и със сълзи на ярост започна да вика, че той ще се разправи със Суп Кенеди и с една ръка. Ние им предоставихме възможност да мерят силите си на пясъка. По едно време, когато изглеждаше, че Нелсън е зле, цар Алкохол, заедно с французина Франк, се намеси в боя. Против това почна да протестира Скоти и се хвърли върху Франк, който се обърна към него, повали го, възседна го и започна да го бие с юмруци. Те се търкаляха по пясъка назад и напред. Докато се опитвахме да ги разделим, ние завързахме половин дузина нови побоища. Криво-ляво ги успокоихме и пак се обърнахме към бутилките, но Нелсън и Суп Кенеди продължаваха боя. Понякога се доближавахме до тях и им давахме различни съвети. Така, когато те лежаха изнемогнали на пясъка, безсилни да се бият, ние ги съветвахме да засипят очите на противника си с пясък. Те започнаха да хвърлят един срещу друг пясък, сетне станаха и продължиха борбата, докато окончателно се измориха.

Всичко това беше мръсно, смешно и скотски грубо, но помислете какво значеше всичко това за мене — шестнадесетгодишен юноша, изгарян от страст за приключения, с глава, пълна с разкази за пирати, разорени градове, въоръжени сблъсквания, и с въображение, възбудено до безумие от алкохола. Това беше непристоен разгулен живот, за който аз имах право по рождение и поради епохата си. И нещо повече — този живот беше пълен с обещания. Това беше само началото. От пясъчните височини, през Златните врата пътят водеше в широкия мир на приключения из целия необятен свят, където ще стават битки вече не за стара риза или рибарска лодка, а за други, по-високи и по-романтични достижения.

Когато засрамих Скоти, като му казах, че един старец може да го набие, той започна да ругае и се сбихме двамата за удоволствие на другите; същата нощ той ме напусна, като ми задигна две одеяла. В продължение на цялата нощ, докато стридарите спяха на пейките си мъртвешки сън, шхуната и «Северен елен» се полюляваха на котва във високите води на прилива. Рибарската лодка, все още пълна с камъни и вода, почиваше на дъното.

Рано на другата сутрин чух диви викове, които идеха от «Северен елен»; скочих, без да се боя от сутринния мраз, и видях зрелище, което дълго време разсмива цялата крайбрежна улица. Красивата рибарска лодка лежеше на пясъка, смачкана, плоска като баница, а над нея стърчаха шхуната на французина Франк и «Северен елен». По една нещастна случайност якият дъбов нос на лодката беше пробил две дъски в борда на «Северен елен». Когато започнал приливът, в образуваната дупка нахлула вода; Нелсън се събудил, когато водата започнала да залива пейката му. Аз отидох на помощ, двамата изгребахме водата от шхуната и запушихме дупката.

После Нелсън приготви закуска и докато ядяхме, обсъждахме създаденото положение. Той беше разорен. Аз също. Никога вече няма да ни платят петдесет долара за тая купчина дъски, която лежеше на пясъка под нас. Неговата ръка беше ранена и нямаше команда. На мене ми бе изгорено главното платно и също нямах команда.

— Какво би казал ти, ако ти предложа да работим в съдружие? — попита Нелсън.

— Хайде да работим заедно — отговорих аз.

По такъв начин направихме съдружие с Младия Закачка — Нелсън, най-дивият и безумен от всички пирати на стриди. Заехме от Джон Райнхолдс пари, купихме припаси, напълнихме едно буре с прясна вода и същия ден отплавахме към местата на стридите.

Глава 12

Никога не съм съжалявал за ония безумни месеци, които прекарах заедно с Нелсън. Да, той наистина умееше да управлява гемия, макар че принуждаваше да трепери от страх оня, който пътува с него. Да бъде винаги на косъм от гибелта беше за него наслаждение. Той се гордееше, че прави онова, което никой не се осмеляваше да прави. Той имаше и един особен навик — никога не намаляваше платната; през всичкото време, докато плавах с него, «Северен елен» нито веднъж не плава с намалени платна, колкото силно да духаше вятърът. Нашата палуба никога не изсъхваше. Гемията издържаше голямо напрежение, но все пак постоянно беше с всичките си платна.

Напуснахме Оукландското пристанище и излязохме в открито море да търсим приключения.

Тази славна страница от моя живот беше възможна само благодарение на царя Алкохол. И аз го обвинявам в това. Но жадно се стремях към живот, пълен с приключения; а да се приобщя към него можах само с благосклонното съдействие на царя Алкохол. Такива бяха хората, които живееха този живот. Щом исках да живея като тях, трябваше да върша онова, което вършат те. Само благодарение на пиянството аз станах другар и съдружник на Нелсън. Ако бях изпил само оная бира, която той плати или ако бях отказал съвсем да пия, той за нищо на света нямаше да ме приеме за съдружник. Той имаше нужда от другар, който не само да споделя трудностите с него, но който би могъл при случай да му направи и компания.

Цял се отдадох на новия живот. Кой знае защо си въобразявах, че цялата тайна е в това да се напивам до безчувственост, като мина през всичките стадии на опиянението, които може да издържи само един железен организъм, и най-после да дойде до съвършено изгубване на съзнание и до пълна свинщина. Вкусът на алкохола не ми харесваше, затова пиех изключително, за да се напия — да се напия безнадеждно, окончателно. Аз, който по-рано треперех над парите, събирах ги петак по петак, пазарях се като Шейлок и разплаквах вехтошарите, аз, който бях изтръпнал, когато видях как французина Франк похарчи наведнъж осемдесет цента, за да черпи осем души с уиски, аз започнах сега да се отнасям с парите много по-лекомислено и безгрижно, отколкото мнозина от познатите ми пияници.

Помня как една вечер слязохме с Нелсън на брега. Имах в джоба си сто и осемдесет долара, мислех да си купя някои дрехи, а след това да пийна. Необходимо ми беше да се облека. Всичко, което имах, носех на себе си, а това всичко се състоеше от следните предмети: чифт морски ботуши, от които водата за щастие изтичаше също така бързо, както и се вливаше; широки панталони за петдесет цента, басмена риза за четирийсет цента и мушамена шапка. Обърнете внимание, че не споменах нито долни дрехи, нито чорапи — нямах нито едното, нито другото.

За да отида до дюкяните с готови дрехи, трябваше да мина покрай цял ред кръчми. Затова реших по-напред да пийна. До дюкяните с готови дрехи не успях вече да стигна. На другата сутрин, съвсем разбит, с отровен организъм, без пари, но доволен, аз се върнах на гемията и пак навлязохме в морето. Имах само ония дрехи, с които бях, когато слизах на брега, а от сто и осемдесетте долара не бе ми останал нито един цент. На ония, които никога не са се опитвали да се занимават с това, може да им се види невероятно, че един хлапак може в продължение на някакви дванадесет часа да похарчи сто и осемдесет долара за пиене. Аз обаче знам, че това е напълно възможно.

И не съжалявах за нищо. Бях горд. Показах на всички, че знам да харча пари не по-зле от най-разточителните от тях. В обществото на тия силни хора показах своята сила. Доказах за сетен път, както често бях доказвал и по-рано, правото си да нося титлата принц. Моето настроение може донякъде да се обясни като реакция против оскъдния живот и непосилната работа през годините на детинството ми. Възможно е в това време да съм имал в ума си смътното съзнание: по-добре да бъда пръв в средата на тия скандалджии и пияници, отколкото да превивам гръбнак над стана дванайсет часа в денонощие и да получавам десет цента на час. Когато работиш във фабрика, не можеш да преживяваш силни моменти. Пък ако този епизод, когато пропих сто и осемдесет долара за половина денонощие, не е силен момент, желал бих тогава да знам кое е.

Не бойте се — аз ще пропусна много подробности от сближението си с царя Алкохол през този период от моя живот; ще спомена само ония случаи, които могат да хвърлят светлина върху неговият начин на действие. Три обстоятелства ми позволиха да се отдавам на това непробудно пиянство: първо — необикновено здравият организъм, по-як, отколкото у повечето хора; второ — здравият живот в морето и трето — защото не пиех постоянно, а с прекъсване. Когато отивахме в морето, ние никога не взимахме никакви питиета.

Пред мене малко по малко се разкриваше светът. Вече бях пропътувал стотици мили из морето, знаех много крайбрежни градове и рибарски селца. Безспокойният дух ме гонеше по-нататък. Още не бях видял всичко. Много неща още не знаех. Но за Нелсън беше достатъчно и онова, което бе успял да види. Той тъгуваше за своето любимо Оукландско пристанище; когато реши да се върне там, ние се разделихме с най-приятелски чувства.

Сега моя главна квартира стана старинният град Бенишия в пролива Каркинец. Тук, в залива, стояха на котва цяла редица рибарски лодки; в тях живееше топла компания скитници и пияници, към които аз се присъединих. Тук често ми се случваше да плавам нагоре и надолу по реката, защото постъпих рибарски патрул. В промеждутъците между лова на лососи и тези пътувания случваше ми се по-често да слизам на брега и затова започнах да пия повече и узнах по-добре какво нещо е пиянството. Никой не можеше да ме надпие, макар че понякога пиех пряко сили, за да покажа геройството си. Една сутрин ме извлякоха в безсъзнателно състояние от мрежите, разпънати да съхнат на прътовете; вечерта, пиян, съм попаднал в тях, без да помня, и съвсем съм се заплел. Когато в пристанището припомняха това произшествие със смях и шеги и по този случай пак пиеха, аз бях страшно горд. Тъй като това се смяташе за истински подвиг.

А когато веднъж пих без пробуда цели три седмици наред, реших, че съм стигнал до крайната точка. Е, мислех си, по-нататък вече няма къде. Време е да се свестиш, време е да отидеш напред. Винаги, независимо от това, дали бивах пиян, или не — в дъното на душата ми един глас ми шепнеше, че всички тия пиянства и рисковани пътувания още не са целият живот. Този глас беше моят добър гений. За щастие аз бях създаден така, че навред и винаги слушах този глас. Слушах как той ме примамва натам, към белия свят. Добродетелта тука не играеше никаква роля. То беше любопитството, желанието да знам, безпокойното търсене на нещо чудесно, което смътно налучквах или за което се досещах. Какъв смисъл има инак животът — запитвах се, — ако ей това е всичкото, което той може да даде? Не, сигурно трябва да има още нещо, далеко-далеко.

Но веднъж цар Алкохол изигра с мене една зла шега и това ме подбуди веднага да изпълня решението си — да напусна досегашния си живот и да се погрижа да отплувам по-далеко. Тази шега беше невероятна — чудовищна шега; тя откри пред мене една бездна, за която по-рано нямах представа. Веднъж — беше един часа през нощта след усилено пиене — аз си тръгнах с несигурни стъпки към моята лодка, привързана в самия край на пристанището; мислех да спя в нея. Приливът с бясна скорост гонеше вълните из пролива Каркинец. Когато най-сетне напразно се мъчех да вляза в лодката, настъпи времето на пълния отлив. Нито на брега, нито в гемията имаше жива душа. Течението ме понесе. Не се уплаших. Подобно приключение ми се видя дори занимателно. Аз плувах добре и в това разгорещено състояние, в което бях, допирането на студената вода до тялото ми ме освежаваше като прохладно платно.

И тогава именно цар Алкохол изигра с мене своята безумна шега. Неочаквано ме обзе желанието да се отдам на волята на вълните на отлива. Всякакви болезнени настроения са ми били винаги чужди. Мисълта за самоубийство никога не ми е минава през ум. Сега, когато тя ми се мерна, стори ми се, че подобна смърт ще бъде красив, великолепен завършек на моя кратък, но интересен живот. Аз, който никога не съм познавал любовта на момиче или жена, нито родителска привързаност, не познавах насладата, която може да даде широката област на изкуството, аз, който нито веднъж не бях се катерил по безстрастните и далечни като звездите върхове на философията и който бях видял само едно малко ъгълче на широкия и красив свят, реших, че няма повече нищо, че съм видял всичко, изпитал всичко, каквото има интересно в живота, и че е дошло време да умра. Това беше една мръсна дяволия на цар Алкохол, който завладял моето въображение, ме надмогна и в пиян сън ме повлече към смъртта.

О, той умееше майсторски да убеждава! Да, нямаше съмнение, че аз съм изпитал всичко в живота и това всичко нямаше голяма цена. Състоянието на скотско опиянение, в което бях прекарал няколко месеца (при този спомен ме обзе съзнанието за моето падение и предишното чувство за греховност), — ето най-доброто, което съм изпитвал; и много ли струваше то — аз сам виждах сега. Да вземем за пример ония стари пропаднали скитници, които някога съм черпил. Ето, значи какъв е краят. Нима и аз ще стана като тях? — Не, хиляди пъти не! И аз проливах сълзи на сладка скръб над прекрасния юноша, когото течението отнасяше. (Кой не е видял плачещи пияници, меланхолично настроени? Можете да ги срещнете по всичките барове и ако нямат друг слушател, комуто да разправят за своите страдания, те ги поверяват на кръчмаря, който, ще, не ще, трябва да ги слуша, защото му се плаща).

Допирането на водата беше извънредно приятно. Такава смърт беше достойна за мъж. Цар Алкохол внезапно бе курдисал в моя опиянен мозък съвсем друга музика. Далеч от сълзите и съжаленията! Аз умирам със смъртта на герой, който загива по своя воля и от собствената си ръка. Затова проточих от цяло гърло предсмъртна песен; водата, която се плискаше и попадаше в очите ми, ми напомняше в какво положение се намирам.

По-надолу от град Бенишия, там, където се издава в морето пристанището Солано, приливът се разширява и образува така наречения залив на Търнъровата корабостроителница. Аз плувах в ивицата на крайбрежното течение, което минава край пристанището Солано, а оттам отива в залива. Отдавна знаех какъв силен водовъртеж се образува там, където това течение завива около Острова на мъртвеца, за да се понесе след това към пристанището. А мен съвсем не ми се искаше да ме понесе към колците. Не ще бъде много приятно: при това ще трябва да прекарам цял час в борба с течението, когато изплувам от залива.

Съблякох се под водата и бързо заработих с ръце, за да пресека течението под прав ъгъл. Спрях се само когато видях по светлината на пристанището, че съм го оставил далеко зад себе си. Тогава легнах по гръб, за да почивам. Бях работил здравата; трябваше да мине известно време, докато поема дъх.

Бях в пълен възторг — успях да избегна опасността. Започнах пак да пея своята предсмъртна песен; то беше някаква импровизация на пиян хлапак. — Не пей, рано е още — пошепна ми цар Алкохол. — В Солано животът не спира и през нощта. На пристанището идват железничари. Те ще чуят, ще дойдат с лодка и ще те спасят, а ти не искаш да те спасяват. — Разбира се, че не исках. Как? Нима да ме лишат от възможността да умра с героична смърт? За нищо на света! И аз лежах на гърба си, гледах звездите и наблюдавах как покрай мене минават светлините на пристанището — червени, бели, зелени. На всяка от тях пращах за сбогом трогателно скръбен поздрав.

Когато се озовах далеко, сред пролива, пак запях. Понякога правех няколко движения, но повечето просто се оставях на течението да ме носи; а пред очите ми минаваха някакви безкрайни, пияни сънища.