— Мисля, че и аз съм чувал за нейните очи. Добре, нека влезе, нека влезе, а аз ще се опитам да оцелея под нейния поглед. Всъщност, тя трябва да ми даде обяснение за някои неща.

Тя влезе. (Забележително самообладание, помисли си Пит, но се държи скромно, без следа от предизвикателство.)

Тя седна отпуснала ръце в скута си и явно чакаше Пит да заговори пръв. Той я остави да почака, докато я разглеждаше малко разсеяно. Когато беше по-малка я виждаше по-често, но от известно време не я беше виждал. Като дете не беше красива и сега не се беше разхубавила. Имаше широки скули и беше някак недодялана, но очите й наистина бяха забележителни — с изписани вежди и дълги мигли. Пит започна:

— Е, госпожице Фишър, разбрах, че искате да ме видите. Може ли да знам защо?

Марлейна вдигна очи към него, погледът й беше хладен и тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Г-н Губернатор, — каза тя, — майка ми сигурно ви е споменала, че казах на един приятел, че Земята ще бъде унищожена.

Пит свъси вежди над обикновените си очи.

— Да, — каза той. — Каза ми. И надявам се ви е казала, че повече не трябва да говорите за тези неща по този глупав начин.

— Да, каза ми, г-н Губернатор, но това, че не говорим за тях, не означава, че не са верни и като ги наричаме глупости не означава, че са такива.

— Аз съм Губернатор на Ротор, госпожице Фишър, и е мое задължение да се занимавам с тези неща. Ето защо трябва да ги оставите на мен, независимо дали са истина или не, и дали са глупави или не. Как ви хрумва, че Земята ще бъде унищожена? Майка ви ли ви каза нещо?

— Не пряко, г-н Губернатор.

— А косвено. Така ли?

— Без да иска. Всеки говори по различен начин. Дали ще е изборът на думи, дали интонацията, изражението на лицето, трепването на очите и веждите или дребни номера като леко покашляне. Стотици неща. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви прекрасно. Самият аз наблюдавам тези неща.

— И много се гордеете с това, г-н Губернатор. Мислите, че умеете да го правите и че това е една от причините да станете Губернатор.

Пит се стресна.

— Не съм казвал такова нещо, млада госпожице.

— Не с думи, г-н Губернатор. Не беше необходимо.

Беше вперила поглед в очите му. По лицето й нямаше и следа от усмивка, но очите й се смееха.

— Е, госпожице Фишър, това ли дойдохте да ми кажете?

— Не, г-н Губернатор. Дойдох, защото напоследък майка ми трудно успява да се добере до вас. Не, не ми го каза тя. Сама го подразбрах. Помислих си, че мен бихте приели.

— Добре, вече сте тук. Какво дойдохте да ми кажете?

— Майка ми е нещастна заради вероятността Земята да бъде унищожена. Баща ми е там.

Пит усети, че започва да се ядосва. Как беше възможно да се допусне един чисто личен въпрос да пречи на добруването на Ротор и всичко свързано с неговото бъдеще. Тази Инсиня, въпреки че беше открила Немезида, отдавна беше като камък на врата му с това, че постоянно тръгваше в грешна посока. А сега, като не я приемаше, беше изпратила лудата си дъщеря.

— Да не би да мислите, че унищожението на Земята ще дойде утре или догодина? — попита той.

— Не, г-н Губернатор, знам, че ще стане след почти пет хиляди години.

— Ако е така, тогава баща ви отдавна няма да е между живите, както и майка ви и аз, и вие. И когато всички ние умрем, пак ще изминат почти пет хиляди години преди да бъде унищожена Земята, а може би и други планети от Слънчевата Система, ако изобщо стане това. А то няма да стане.

— Не е важно кога ще стане, г-н Губернатор, а че ще стане.

— Майка ви сигурно ви е казала, че много преди да настъпи това време, хората от Слънчевата Система ще научат за това, което мислите, че ще се случи, и ще могат да се справят с този проблем. Освен това, как можем да се занимаваме с унищожението на планетите? В крайна сметка, това става с всички светове. Дори без сблъсък между космически тела, всяка звезда рано или късно се превръща в червен гигант и унищожава планетите си. Както някой ден всички човешки същества ще умрат, така ще загинат и планетите. Просто планетите живеят малко по-дълго. Разбирате ли, млада госпожице?

— Да — каза Марлейна. — С моя компютър сме в добри отношения.

Така си и мислех, помисли си Пит и твърде късно опита да заличи леката язвителна усмивка, която се изписа на лицето му. Тя сигурно беше издала неговото отношение.

— Тогава ще сложим край на нашия разговор, — каза Пит с категоричен глас. — Да се говори за унищожение е глупаво, а дори да не беше така, това няма нищо общо с вас и никога повече не бива да говорите за него, защото ще си изпатите не само вие, но и майка ви.

— Още не сме приключили разговора си, г-н Губернатор.

Пит почувствува, че губи търпение, но каза спокойно:

— Скъпа, госпожице Фишър, когато вашият Губернатор казва, че сме приключили, значи сме приключили — независимо какво мислите вие.

Той понечи да стане, но Марлейна остана на мястото си.

— Искам да ви предложа нещо, което много бихте желали — каза Марлейна.

— Какво?

— Да се отървете от майка ми.

Пит се облегна в стола си съвсем озадачен.

— Какво искате да кажете с това?

— Ако ме изслушате, г-н Губернатор, ще разберете. Майка ми не може да живее така. Тревожи се за Земята и Слънчевата Система и… и понякога мисли за баща ми. Тя смята, че Немезида може да е възмездието на Слънчевата Система и, след като тя я нарече така, се чувствува отговорна за това. Тя е емоционален човек, г-н Губернатор.

— Така ли? И това ли сте забелязала?

— И ви пречи. От време на време ви напомня за неща, които силно я вълнуват и за които вие не искате и да знаете, и за това вие отказвате да я приемете, и ви се иска тя да се махне. Вие можете да я изпратите другаде, г-н Губернатор.

— Наистина ли? Имаме още една Колония. Да я изпратя ли на Нови Ротор?

— Не, г-н Губернатор. Изпратете я на Еритро.

— На Еритро? Но защо да я изпращам там? Само защото искам да се отърва от нея?

— Това ще бъде вашата причина. Да, г-н Губернатор. Но няма да е моята причина. Искам да отиде на Еритро, защото тя не може да работи в Обсерваторията тук. Изглежда уредите винаги са заети и тя чувствува, че я наблюдават през цялото време. Усеща вашето раздразнение. Освен това Ротор не е подходяща база за точни наблюдения. Върти се прекалено бързо и неравномерно.

— Всичко ви е ясно. Майка ви ли ви го обясни? Не, не ми отговаряйте. Не ви го е казала пряко, нали? А косвено.

— Да, г-н Губернатор. Освен това имам и компютъра.

— Този, с който сте приятели?

— Да, г-н Губернатор.

— Значи мислите, че на Еритро тя ще може да работи по-добре.

— Да, г-н Губернатор. Еритро ще бъде една по-стабилна база и тя ще може да направи онези изчисления, които да я убедят, че Слънчевата Система ще оцелее. А дори да се окаже обратното, ще й е необходимо много време, за да се увери в това и поне дотогава ще се отървете от нея.

— Виждам, че и вие искате да се отървете от нея, така ли е?

— Изобщо не е така, г-н Губернатор, — отвърна Марлейна спокойно. — Аз ще замина с нея. Ще се отървете и от мен, което ще ви зарадва повече, отколкото да се отървете от нея.

— Какво ви кара да мислите, че искам да се отърва и от вас?

Марлейна се загледа в него със сериозните си, невъзмутими очи.

— Сега, след като видяхте, че с лекота разбирам чувствата ви, го искате, г-н Губернатор.

Изведнъж Пит изпита отчаяно желание да се отърве от това чудовище.

— Остави ме да го обмисля, — каза той и извърна лицето си. Чувствуваше, че се държи детински като извръща лице, но не искаше това ужасно момиче да го чете като отворена книга.

В края на краищата, това беше самата истина. Сега той наистина искаше да се отърве и от майката, и от дъщерята. Що се отнася до майката, на няколко пъти беше мислил да я заточи на Еритро. Но тъй като тя едва ли щеше да поиска да отиде там, от това щеше да стане неприятен въпрос, а той не понасяше такива неща. Сега дъщеря й му даде причината, поради която Инсиня наистина би поискала да отиде на Еритро, а това естествено променяше нещата.

Той каза бавно:

— Ако майка ви наистина го иска…

— Наистина го иска, г-н Губернатор. Още не ми го е казала, а може и да не си го е помислила още, но ще иска да отиде. Знам, че е така. Имайте ми доверие.

— Имам ли избор? А вие искате ли да отидете?

— Много, г-н Губернатор.

— Тогава веднага ще го уредя. Доволна ли сте?

— Доволна съм, г-н Губернатор.

— А сега можем ли да приключим с разговора?

Марлейна се изправи и непохватно сведе глава в поклон, с който вероятно искаше да изрази уважението си.

— Благодаря ви, г-н Губернатор.

Тя се обърна и излезе, и едва няколко минути по-късно Пит посмя да отпусне лицето си, което чак го болеше от напрежението да изглежда спокоен.

Той не можеше да позволи от нещо, което е казал или направил, или от това как е изглеждал, тя да се досети за решаващия факт за Еритро, за който не знаеше никой, освен него и още един човек.

Единадесет

Орбита

19

Спокойствието на Пит беше нарушено, но той не искаше да бъде така. Решително отмени всичките си следобедни срещи. Искаше повече време за размисъл.

По-точно, искаше да помисли за Марлейна.

Нейната майка Юджиния Инсиня Фишър му създаваше проблеми и през последните дванадесет години те ставаха все повече. Тя беше емоционална и се хвърляше в неразумни начинания. Но тя все пак беше човек; можеше да бъде ръководена и контролирана; можеше да бъде вкарана в удобните граници на логиката; и макар че от време на време не я свърташе там, човек можеше да я накара да се придържа към тях.

С Марлейна не беше така. Пит беше убеден, че тя е едно чудовище и беше благодарен, че за да помогне на майка си по такъв банален повод, тя безразсъдно се беше издала. Но тя беше неопитна и не притежаваше необходимата мъдрост, за да скрие своята способност докато дойде времето да използува опустошителната й сила.

Колкото по-голяма ставаше, толкова по-опасна щеше да става, затова трябваше да се спре сега. И другото чудовище, Еритро, щеше да я спре.

Пит приемаше това като своя заслуга. От самото начало той бе разбрал, че Еритро е чудовище. Неговото изражение също можеше да се изтълкува — отражението на кървавата светлина на неговата звезда — едно злокобно и заплашително изражение.

Когато стигнаха до астероидния пояс, на сто милиона мили извън орбитите на Мегас и Еритро около Немезида, Пит каза с твърда увереност: „Това е мястото“.

Тогава той не очакваше да възникнат трудности. Рационалното му мислене не допускаше друга възможност. До астероидите не достигаше много светлина и топлина от Немезида. Липсата на естествена светлина и топлина не беше от значение за Ротор, тъй като апаратурата за микросинтез действуваше безотказно. Всъщност, това беше предимство. Почти напълно избледнялата червена светлина от Немезида не гнетеше сърцата, не помрачаваше умовете и не разтърсваше душите.

Освен това една база в астероидния пояс би означавала, че се намират в област, където гравитационното влияние на Немезида и Мегас е слабо и следователно за движението на Ротор щеше да е необходима по-малко енергия. Астероидите можеха да се сондират по-лесно и като се има предвид слабата светлина от Немезида, на тези малки космически тела сигурно имаше летливи вещества в изобилие.

Идеално!

И все пак, хората на Ротор с огромно мнозинство гласуваха за преместването на Колонията в орбита около Еритро. Пит положи много усилия да изтъкне, че там ще ги облива гневна и тягостна червена светлина, че Мегас и Еритро ще ги сграбчат в прегръдките си и че все пак може да се наложи да търсят суровини на астероидите.

Пит ядосан обсъди това с Тамбор Бросен, бившия Губернатор, чиито пост беше наследил. На Бросен, който вече изглеждаше доста уморен, новата роля на опитен държавник доставяше по-голямо удоволствие, отколкото длъжността на Губернатор. (Говореше се, че казал, че за разлика от Пит, не изпитва удоволствие да взима решения.)

Бросен се засмя, когато разбра тревогите на Пит относно местоположението на Колонията — разбира се, не гласно, а безмълвно, с очи.

— Не е необходимо да учиш Ротор да е напълно съгласен с теб, Дженъс, — каза му той. — Ако от време на време позволяваш на Колонията да взима самостоятелни решения, тя с по-голяма готовност ще ти позволи друг път ти да взимаш самостоятелни решения. Щом искат да се установят в орбита около Еритро, нека го направят.

— Но в това няма логика, Тамбор. Не виждаш ли?

— Разбира се, че виждам. Но също така знам, че Ротор винаги е бил в орбита около един голям свят. Това е правилно според роторианци и те искат отново да бъде така.

— Ние бяхме в орбита около Земята. Еритро не е Земята, той изобщо не прилича на Земята.

— Той е планета и има почти същите размери като Земята. Има суша и морета. Има кислород в атмосферата. Дори да бяхме пропътували хиляди светлинни години, можеше да не намерим друга планета, която толкова да прилича на Земята. Пак ти казвам. Дай я на хората.

Пит беше последвал съвета на Бросен, въпреки че през цялото време част от него недоволствуваше. Нови Ротор също беше в орбита около Еритро, както и другите две Колонии, които още не бяха завършени. Естествено и в астероидния пояс имаше започнати Колонии, но явно обществеността нямаше желание те да бъдат завършени.

Според Пит, най-голямата грешка на Ротор, откак откриха Немезида, беше, че той остана в орбита около Еритро. Това не трябваше да се случва. И все пак… и все пак можеше ли дори той да го наложи на Ротор? Дали не трябваше да направи по-голямо усилие? Но дали това нямаше да доведе до нови избори и до неговото сваляне от длъжност?

Истинският проблем беше носталгията. Хората са склонни да гледат в миналото и Пит не винаги успяваше да ги накара да се обърнат и да погледнат в бъдещето. Например Бросен…

Той беше умрял преди седем години и Пит беше до него, когато умря. Само Пит долови последните думи на стареца. Бросен му направи знак и Пит се наведе към него. Бросен протегна немощната си ръка, кожата му беше суха като пергамент. Той немощно хвана Пит и прошепна: „Колко ярко грееше Слънцето на Земята“ и умря.

Тъй като роторианците не можеха да забравят колко ярко е било Слънцето и колко зелена е била Земята, сега гневно протестираха срещу логиката на Пит и искаха Ротор да остане в орбита около един свят, който не е зелен и се върти около слънце, което не е ярко.

Това щеше да забави развитието им с десет години. Ако от самото начало се бяха заселили в астероидния пояс, щяха да имат преднина от десет години. Пит беше уверен в това.

Това беше достатъчно да отрови отношението на Пит към Еритро, но с него бяха свързани и по-лоши, много по-лоши неща.

Дванадесет

Гняв

20

Стана така, че след като подсказа на Земята, че в направлението на Ротор има нещо неясно, Крайл Фишър й подсказа и още нещо.

Вече от две години беше на Земята и споменът за Ротор започваше да избледнява. Юджиния Инсиня беше един объркващ спомен (какви чувства е изпитвал към нея?), но споменът за Марлейн продължаваше да го измъчва. В мислите си той не можеше да я разграничи от Роузан. В спомените едногодишната му дъщеря и седемнадесетгодишната му сестра се сливаха в един човек.

Не живееше лошо. Получаваше голяма пенсия. Дори му бяха намерили работа, лека административна длъжност, в която понякога трябваше да взима решения, но те не бяха от решаващ характер. Бяха му простили поне отчасти, мислеше си той, защото си беше спомнил онази реплика на Юджиния: „Ако знаеше къде отиваме…“

И все пак имаше чувството, че е под наблюдение и това го дразнеше.

От време на време се появяваше Гаранд Уайлър — винаги беше дружелюбен, винаги беше любопитен, винаги намираше начин да насочи разговора към Ротор. Сега той беше дошъл и, както очакваше Фишър, подхвана същата тема.

Фишър се намръщи и каза:

— Изминаха почти две години. Какво искате от мен?

Уайлър поклати глава.

— Не мога да кажа, че знам точно какво, Крайл. Единственото нещо, което узнахме, е онази реплика на жена ти. Това явно не е достатъчно. Трябва да ти е казала още нещо по време на съвместния ви живот. Спомни си за какво сте говорили, думите, които сте си разменяли. Нищо ли не се сещаш?

— За пети път ми задаваш този въпрос, Гаранд, Разпитвали са ме. Хипнотизирали са ме. Подлагали са ме на мозъчни тестове. Вече съм напълно изстискан, празен съм. Остави ме намира и върви да чоплиш нещо друго. Или ме върнете на работа. Има сто Колонии, на които живеят приятели, които се доверяват един на друг и врагове, които се шпионират. Не се знае какво може да знае някой от тях — без дори да подозира, че го знае.

— Често казано, старче, — отговори Уайлър, — и ние се движим в тази посока и освен това сме се съсредоточили върху Космическата Сонда. Има логика в това на Ротор да са открили нещо, което не знаем. Ние никога не сме изпращали Космическа Сонда. Останалите Колонии също. Само Ротор имаше такива възможности. Това, което са открили, сигурно е в данните от Космическата Сонда.

— Добре. Прегледайте данните. Сигурно има достатъчно материал, който да изследвате с години. А мен всички да ме оставят намира.

— Между другото, — каза Уайлър, — материалът наистина е достатъчен да ни осигури работа за години напред. По линията на Споразумението за Огласяване на Научните Постижения, Ротор ни е предоставил голямо количество информация. И по-специално притежаваме снимки на звездите направени на всички дължини на вълните. Фотокамерите на Космическата Сонда са достигнали почти всяко кътче на небето и ние подробно изследваме информацията, но не сме открили нищо интересно.

— Нищо ли?

— Засега нищо. Както казваш, можем да продължим да ги изследваме години наред. Разбира се, вече имаме няколко неща, които очароваха астрономите. Те са доволни и заети, но няма нищо, дори бегла следа, която да ни насочи към мястото, накъдето е отпътувал Ротор. Поне засега. Доколкото разбирам, няма абсолютно нищо, което например да ни накара да мислим, че има планети около двете големи звезди на системата Алфа Кентавър. Нито са открили непознати звезди подобни на Слънцето близо до нас. Лично аз не вярвам да открием нещо съществено. Какво ще е това, което Космическата Сонда е открила, а ние не можем да видим от Слънчевата Система? Тя беше стигнала само на няколко светлинни месеца оттук. Това не е толкова голямо разстояние. И все пак някои смятат, че Ротор е открил нещо и то доста бързо. А това пак ни води при теб.

— Защо при мен?

— Защото бившата ти жена е била Ръководител на проекта Космическа Сонда.

— Не е точно така. Назначиха я като Главен Астроном, когато данните вече бяха събрани.

— Била е шеф след събирането им, но сигурно и по време на събирането им. Никога ли не ти е казвала какво са открили с Космическата Сонда?

— Нито дума. Чакай, нали каза, че фотокамерите на Космическата Сонда са достигнали почти всички кътчета на небето?

— Да.

— Какво означава „почти всички“?

— По този въпрос не получавам точна информация, не ми се доверяват дотолкова, че да разполагам с точни цифри. Доколкото знам, това са около деветдесет процента.

— Може и повече?

— Може и повече.

— Чудя се…

— Какво се чудиш?

— На Ротор имаше един човек, който ръководеше нещата — Пит.

— Знаем за него.

— Но мисля, че знам как би постъпил той. Той би предавал данните от Космическата Сонда малко по малко, като се придържа към Споразумението за Огласяване на Научните Постижения, но само отчасти. И когато Ротор е заминал, по една или друга причина Пит не е успял да ви изпрати останалата част от информацията — около десет процента. А това сигурно е съществената информация.

— Искаш да кажеш информацията, която би ни показала къде е отишъл Ротор.

— Може би.

— Но ние не разполагаме с нея.

— Напротив.

— Какво имаш предвид?

— Само преди малко ти се чудеше какво повече могат да покажат снимките от Космическата Сонда от това, което може да се види в данните, получени от Слънчевата Система. Защо си губите времето с това, което са ви дали? Направете карта на този сектор от небето, от който не са ви изпратили снимки и изследвайте собствената си карта. Помислете дали има нещо, което би изглеждало по друг начин от Космическата Сонда и защо. Аз бих направил така. — Той изведнъж повиши глас и силно извика: — Връщай се там. Кажи им да прегледат този сектор от небето, за който нямат данни.

Уайлър замислено каза:

— Няма логика.

— Напротив. Съвсем логично е. Само намери някого в Управлението, който мисли с главата си и може да се доберете до нещо.

— Ще видим, — каза Уайлър. Той подаде ръка на Фишър. Фишър се намръщи и не я пое.

Уайлър се появи отново чак след няколко месеца и Фишър го прие студено. Фишър имаше почивен ден, беше спокоен, дори четеше книга.

Той не беше от хората, които смятат, че книгата е някаква гадна отживелица от двадесети век и признават само гледането. Той намираше, че е приятно да държиш книга, да прелистваш страниците й, да потънеш в размисъл над това, което си прочел, дори да задремеш, а не като при гледането, когато се събудиш да откриеш, че са изминали сто страници от филма или че е свършил. Фишър беше на мнение, че от двете, книгата е по-цивилизованото занимание.

Ето защо се раздразни, че нарушават приятната летаргия, която го бе обзела.

— Какво има сега, Гаранд? — неучтиво попита той.

Любезната усмивка на Уайлър остана на лицето му. Той каза ухилено:

— Намерихме го, точно както ти беше казал.

— Какво намерихте? — попита Фишър, който не можеше да си спомни за какво става дума. След това, като се сети за какво говори Уайлър, бързо продължи. — Не ми казвай нищо, което не трябва да знам. Не искам повече да се обвързвам с Управлението.

— Късно е, Крайл. Викат те. Самият Танаяма иска да те види.

— Кога?

— Веднага щом те заведа.

— В такъв случай ми кажи какво става. Не искам да се явя пред него неподготвен.

— Точно това смятам да направя. Изследвахме всяко кътче от небето, за което нямахме сведения от Космическата Сонда. Явно хората, които се занимаваха с това, са си задали въпроса, както ти каза, какво ли е това, което фотокамерата на Космическата Сонда може да улови, а камера от Слънчевата Система не може. Очевидният отговор беше едно изместване на по-близките звезди и щом разбраха това, астрономите откриха нещо удивително, нещо, което не са можели да предвидят.

— Какво?

— Откриха една съвсем бледа звезда с паралакс доста по-голям от една секунда от градуса.

— Не съм астроном. Това необичайно ли е?

— Това означава, че звездата е само на половината разстояние до Алфа Кентавър.

— Ти каза, че е „съвсем бледа“.

— Казаха ми, че е зад малък облак от звезден прах. Слушай, ти не си астроном, но жена ти на Ротор беше астроном. Може тя да е открила звездата. Казвала ли ти е някога нещо за нея?

Фишър поклати глава.

— Нито дума. Разбира се…

— Да?

— През последните няколко месеца тя беше развълнувана. Като че ли преливаше от вълнение.

— Не я ли попита защо?

— Предположих, че е заради предстоящото отпътуване на Ротор. Тя се вълнуваше за заминаването и това ме влудяваше.

— Заради дъщеря ти ли?

Фишър кимна.

— Това вълнение може да се е дължало и на новата звезда. Всичко се връзва. Естествено, че ще отидат при тази звезда. Ако жена ти я е открила, значи са се канели да отидат при нейната звезда. Това обяснява и желанието й да тръгне. Логично е, нали?

— Може би. Не мога да отрека.

— Добре тогава. Танаяма иска да те види във връзка с това. Освен това е ядосан. Не на теб, но е ядосан.

21

Тъй като в този случай не можеше да се отлага, същия ден Крайл Фишър се озова в отдела на Земните Служби за Разследване или както ги наричаха служителите, просто Управлението.

Катиморо Танаяма, който ръководеше управлението вече повече от тридесет години, беше доста остарял. Неговите холографми (които не бяха много) бяха направени преди години, още когато косата му беше лъскава и черна, стойката изправена, а изражението на лицето — жизнено.

Сега косата му беше посивяла, тялото му (което никога не се беше отличавало със забележителен ръст) беше леко изгърбено и излъчваше слабост. Сигурно наближава времето, когато ще се замисли за пенсиониране, си помисли Фишър, ако изобщо можеше да се допусне, че не възнамерява да остане на поста си докато умре. Фишър забеляза погледа му, проницателен и наблюдателен както винаги, между притворените клепачи.

Фишър го разбираше трудно. На Земята английският език беше универсален, доколкото може да бъде универсален един език, но съществуваха негови разновидности и Танаяма не говореше северноамериканския, с който Фишър беше свикнал.

Танаяма започна хладно:

— Е, Фишър, вие се провалихте на Ротор.

Фишър не виждаше смисъл да спори по въпроса; и изобщо да спори с Танаяма.

— Да, г-н Директор, — отвърна той с равен глас.

— И все пак, може би имате какво да ни кажете.

Фишър въздъхна тихо и каза:

— Разпитваха ме многократно.

— Да, казаха ми. Обаче не са ви питали за всичко и имам един въпрос, на който лично аз искам отговор.

— Да, г-н Директор?

— Докато бяхте на Ротор, забелязахте ли нещо, което да ви накара да мислите, че тамошното ръководство мрази Земята?

Фишър вдигна вежди.

— Да мрази Земята? За мен беше ясно, че хората на Ротор, както и на всички Колонии гледат на Земята от високо, презират я заради упадъка, бруталността и насилието. Но да я мразят? Честно казано не мисля, че мнението им за нас беше достатъчно високо, че да ни мразят.

— Говоря за ръководството, а не за хората.

— Аз също, г-н Директор. Нямаше омраза.

— Няма друго обяснение.

— Обяснение за какво, г-н Директор? Ако мога да задам такъв въпрос.

Танаяма го прониза с поглед (силният му характер рядко позволяваше да се усети точно колко е нисък).

— Знаете ли, че тази нова звезда се движи към нас? Право към нас?

Фишър се сепна и бързо погледна към Уайлър, но той седеше в сянка, доста далече от светлината, която идваше от прозореца, и като че ли не гледаше нищо определено.

Танаяма, който стоеше прав, каза:

— Е, Фишър, седнете, ако това ще ви помогне да мислите. Аз също ще седна. — Той седна на края на бюрото си и късите му крака увиснаха във въздуха. — Знаехте ли за движението на звездата?

— Не, г-н Директор, изобщо не знаех, че тя съществува, докато агентът Уайлър не ми го каза.

— Така ли? Но това сигурно е било известно на Ротор.

— Ако е било така, никой не ми е казал.

— Жена ви е била развълнувана и щастлива известно време преди Ротор да отпътува. Така сте казал на агента Уайлър. Каква беше причината?

— Агентът Уайлър мисли, че е възможно да е така, защото тя е открила звездата.

— А може да е знаела за движението на звездата и да се е радвала при мисълта за това, което ще се случи с нас.

— Не виждам защо тази мисъл може да я радва, г-н Директор. Трябва да ви кажа, че не съм сигурен, че е знаела за движението на звездата и дори за нейното съществуване. Лично на мен не ми е известно някой на Ротор да е знаел за съществуването на тази звезда.

Танаяма го погледна замислено и леко потърка брадата си като че ли го сърбеше.

— Доколкото знам хората на Ротор са били само Евро, — каза той. — Така ли е?

Фишър широко отвори очи. От много време не беше чувал този вулгаризъм и никога не беше чувал държавен служител да го използува. Спомни си определението за Ротор, което беше чул от Уайлър скоро след като се върна на Земята — „Снежинки“. Не беше обърнал внимание на думите му, защото ги беше приел като израз на безвредна язвителност.

Той каза възмутено:

— Не знам, г-н Директор. Не съм изследвал всички роторианци. Не знам какви са били пра-родителите им.

— Хайде, Фишър. Не е необходимо да ги изследвате. Съдете по външността им. През целия си престой на Ротор срещал ли сте и едно лице, което да е Афро или Монго, или Хинду? Срещал ли сте тъмнокож? Или някой с дръпнати очи?

Фишър избухна.

— Г-н Директор, говорите като че ли сме в двадесети век. — (Ако можеше да използува по-остри думи, сигурно щеше да го направи). — Аз изобщо не обръщам внимание на тези неща и мисля, че трябва да бъде така за всички хора на Земята. Изненадан съм, че вие обръщате внимание на това и смятам, че ако вашето отношение беше известно, то нямаше да помогне много на кариерата ви.

— Не се впускайте в празни приказки, агент Фишър, — каза Директорът и размаха предупредително пръст. — Говоря за неща, които съществуват. Знам, че на Земята пренебрегваме всякакви различия помежду си, поне привидно.

— Само привидно? — възмути се Фишър.

— Само привидно, — отвърна Танаяма. — Когато хората от Земята отидат на Колониите, те се разпределят според различията помежду си. Защо ще го правят, ако пренебрегват различията? На всяка Колония хората са еднакви, а ако има някакви примеси, малцинството се чувствува неловко или го карат да се чувствува така, и се премества на Колония, където не е малцинство. Не е ли така?

Фишър откри, че не може да отрече това. Така беше и той го беше приел като даденост, без да си задава въпроси.

— Това е човешката природа, — каза той. — Себеподобните се държат здраво един за друг. Те са създали нещо като… общност.

— Човешката природа, разбира се. Себеподобните се държат здраво, защото себеподобните мразят и презират различните от тях.

— Съществуват и М… Монго Колонии. — Фишър с усилие произнесе тази дума и съвсем ясно осъзна, че може би нанася смъртна обида на Директора, когото беше лесно и опасно да обидиш.

Танаяма не трепна.

— Това ми е добре известно, но хората, които доскоро господствуваха на планетата, бяха именно Евро и те не могат да забравят това, така ли е?

— Вероятно и останалите не могат да го забравят и те имат повече причини за омраза.

— Но именно Ротор отлетя, за да се спаси от Слънчевата Система.

— По една случайност те бяха тези, които откриха хиперпространствения метод.

— И отидоха към една близка звезда, известна само на тях, звезда, която се движи към Слънчевата Система и може да мине толкова близо, че да я унищожи.

— Не сме сигурни нито че това им е известно, нито че знаят за съществуването на звездата.

— Разбира се, че знаят, — изръмжа Танаяма. — И отпътуваха без да ни предупредят.

— Г-н Директор, не искам да ви обиждам, но в това няма логика. Ако звездата, при която ще се установят, ще разруши с приближаването си Слънчевата Система, то системата на самата звезда също ще бъде разрушена.

— За тях ще бъде лесно да избягат, дори ако са построили още Колонии. Ние имаме един цял свят с население от осем милиарда души, които трябва да бъдат евакуирани — тази задача е много по-трудна.

— С колко време разполагаме?

Танаяма сви рамене.

— Казаха ми, че с няколко хиляди години.

— Това не е малко време. Може да не им е дошло наум, че е необходимо да ни предупредят. С наближаването на звездата и без предупреждение щяхме да я забележим.

— А дотогава ще имаме по-малко време да се евакуираме. Те са открили звездата случайно. И ние нямаше да я открием още дълго време, ако не беше това, което ви е казала жена ви и ако вие не бяхте подхвърлили онова сполучливо предположение, че трябва да се разгледа внимателно онзи сектор от небето, който липсва. Ротор се е надявал да открием звездата колкото може по-късно.

— Но, г-н Директор, защо ще искат такова нещо? Единствено от безпричинна омраза?

— Не е безпричинна. За да бъде унищожена Слънчевата Система с огромния си товар от не-Евро хора. За да може човечеството да започне отначало с една хомогенна основа само от Евро хора. Е? Какво ще кажете?

Фишър безпомощно поклати глава.

— Невъзможно. Немислимо.

— Тогава защо не ни предупредиха?

— Не е ли възможно самите те да не са знаели посоката на движение на звездата?

— Невъзможно, — каза Танаяма с ирония. — Немислимо. Няма друга причина за това, което направиха, освен, че искат да бъдем унищожени. Но и ние ще открием хиперпространствения метод и ще отидем при тази нова звезда, и ще ги намерим. И тогава ще си върнем.

Тринадесет

Купол

22

Юджиния Инсиня се засмя недоверчиво на думите на дъщеря си. Какво прави човек, когато или трябва да се усъмни в здравия разум на дъщеря си, или в това, че чува добре?

— Какво каза, Марлейна? Какво искаш да кажеш с това, че отивам на Еритро?

— Помолих Губернатора Пит и той обеща да го уреди.

Инсиня се обърка.

— Но защо?

Марлейна отговори с изражение, което издаваше раздразнение:

— Защото ти каза, че искаш да направиш точни астрономически изчисление и че не можеш да ги направиш достатъчно прецизно на Ротор. Можеш да ги направиш на Еритро. Но виждам, че не точно това те интересува.

— Права си. Интересува ме защо се е съгласил да го уреди. Аз го молих на няколко пъти и той все ми отказваше. Той не желае да пуска на Еритро никого, освен някои специалисти.

— Просто му поставих въпроса по малко по-различен начин, мамо. — Марлейна се поколеба за момент. — Казах му, че знам, че иска да се отърве от теб и, че това е шанс за него.

Инсиня така рязко си пое дъх, че се задави и трябваше да се изкашля.

— Как можа да го кажеш? — попита тя със сълзи в очите.

— Истина е, мамо. Нямаше да го кажа, ако не беше истина. Чувала съм го, когато говори с теб и съм те чувала да говориш за него и е толкова ясно, че дори ти го виждаш. Дразниш го и му се иска да престанеш да го безпокоиш с… с каквото там го безпокоиш. И ти го знаеш.

Инсиня стисна устни и каза:

— Знаеш ли, скъпа, май ще трябва да ти се доверявам отсега нататък. Това, че трябва да измъкваш тези неща, наистина ме кара да се срамувам.

— Знам, мамо. — Марлейна сведе поглед. — Извинявай.

— И все пак не разбирам. Не е било необходимо да му обясняваш, че го дразня. Той сигурно го знае. Защо тогава не ме изпрати на Еритро, когато го молех за това?

— Защото мрази Еритро и не желае да има нищо общо с него, а не е можел да преодолее неприязънта си към планетата само за да се отърве от теб. Само че този път няма да отидеш сама. Ще дойда и аз. Ще отидем и двете.

Инсиня се наведе напред и облегна длани на масата между тях.

— Не, Моли… Марлейна. Еритро не е място за теб. Аз няма да остана там завинаги. Ще си направя изчисленията и ще се върна, а ти ще останеш тук и ще ме чакаш.

— Боя се, че няма да стане така, мамо. Ясно е, че той се съгласи да те пусне, защото това е единственият начин да се отърве от мен. Затова се съгласи да те изпрати, когато помолих да отида с теб, а отказа, когато ти го молеше да отидеш сама. Разбираш ли?

Инсиня се намръщи.

— Не, наистина не разбирам. Какво общо имаш ти?

— Когато говорехме и аз му казах, че знам, че иска да се отърве и от двете, лицето му замръзна — разбираш ли, за да изтрие изражението си. Знаеше, че тълкувам изражението и други такива дребни неща и мисля, че не искаше да разбера какво чувствува. Но и това го издаде и аз разбрах много неща. Освен това, човек не може да скрие всичко. Например очите ти трепват, а ти сигурно дори не усещаш това.