Стивън Кинг

Томичукалата

ПРЕДГОВОР

Както повечето детски залъгалки, стихчетата за томичукалата са измамно простички. Трудно е да се проследи откъде идва първоизточникът на думата. „Пълен речник на Уебстър“ твърди, че томичукалата са или (а) великани, които прокарват тунели; или (б) духове, които обитават изоставените мини и пещерите. Тъй като „томи“ е древно британско жаргонно наименование на военната дажба, „Пълен оксфордски речник“, макар да не идентифицира самия термин, предполага, че томичукалата са духовете на умрелите от глад миньори, които продължават да бродят и чукат в търсене на храна и спасение.

Първият стих („Късно тази нощ и нощта преди“) е достатъчно разпространен, за да сме го чували като деца и аз и жена ми, макар че сме израснали в различни градове, вярвали сме в различни религии и имаме различен произход — нейният е предимно френски, а моят — шотландско-ирландски.

Всички останали редове са плод на авторовото въображение.

Този автор — аз, с други думи — иска да благодари на съпругата си, Табита, която е безценен, макар и влудяващ понякога, критик (ако човек се ядосва на тези, които го критикуват, това е сигурен признак, че са прави), на редактора, Алън Уилямс, за любезното му и загрижено усърдие, на Филис Гран за търпението й (тази книга беше по-скоро не написана, а избълвана) и особено на Джордж Еверет Маккътчеън, който е чел всичките ми книги и ги проучва внимателно — най-вече за неверни оръжейни и балистични характеристики, но също така следи и за логичната последователност. Мак умря, докато тази книга беше в процес на преписване. Всъщност аз тъкмо най-покорно нанасях поправките, възникнали в резултат на една от неговите забележки, когато научих че накрая все пак е бил победен от левкемията, с която се бореше от близо две години. Той ужасно ми липсва, не само защото ми помагаше да си оправям книгите, а и защото заемаше част от сърцето ми.

Благодарност дължа и на много други хора — те са повече, отколкото бих могъл да изброя: пилоти, зъболекари, геолози, колеги писатели и дори на децата си, които слушаха да им чета книгата на глас. Благодарен съм и на Стивън Джей Гулд. Макар че той е почитател на янките — американците от Северните щати — и следователно не може да му се има пълно доверие, неговите коментари за възможностите на онова, което аз наричам „сляпа еволюция“, ми помогнаха да оформя прекомерното изобилие на този роман.

Хейвън не съществува. Героите са измислени. Това произведение е плод на въображението, с едно изключение:

„Томичукалата“ са истински.

Ако смятате, че се шегувам, значи сте пропуснали сензационната новина.

СТИВЪН КИНГ

На Табита Кинг „…обещания за спазване.“
Късно тази нощ и нощта преди томичукалата чукат на вратата. Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.


КНИГА ПЪРВА

КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА

Настигнахме Хари Труман, докато отплаваше от Независимостта. Ние рекохме: „Какво ще кажеш за войната?“ Той отвърна: „Прав й път!“ Ние попитахме: „А бомбата? Съжаляваш ли, че я направи?“ Той рече: „Дайте ми тая бутилка и си гледайте работата.“ „По течението на потока“, Рейнмейкърс
ЕДНО: АНДЕРСЪН СЕ СПЪВА

1

Поради липсата на един гвоздей е било загубено цялото кралство — ето докъде може да бъде сведен катехизиса, ако се предаде същността му накратко. В края на краищата „всичко“ може да бъде сведено до нещо съвсем простичко… поне често така си мислеше Робърта по-късно. Или целият живот е низ от случайности… или е изцяло предопределен. Андерсън буквално се спъна в съдбата си край малкото градче Хейвън, в щата Мейн, на 21 юни, 1988 година. Това спъване беше коренът на всичко; останалото не бе нищо повече от история.

2

Този следобед Андерсън беше излязла с Питър, застаряващо гонче, което вече бе сляпо с едното око. Питър й беше даден от Джим Гардънър през 1976. Андерсън бе напуснала колежа предишната година, когато й оставаха само два месеца до завършването, за да се премести в имението на чичо си в Хейвън. Не бе осъзнавала колко е самотна, докато Гард не доведе кучето. Тогава то беше паленце и понякога на Андерсън й бе трудно да повярва, че сега е толкова старо — на осемдесет и четири кучешки години. По този начин тя измерваше и собствената си възраст. 1976 бе свършила отдавна. Да, безспорно. Когато си на двайсет и пет все още можеш да си позволиш лукса да вярваш, че в „твоя“ случай, поне, остаряването е механична грешка, която вероятно ще бъде поправена. Когато се събудиш някой ден и откриеш, че кучето ти е на осемдесет и четири, а ти самият си на трийсет и седем, тогава този възглед трябва да бъде преразгледан. Да, безспорно.

Андерсън търсеше място, откъдето да си насече малко дърва. Имаше заделени около връзка и половина, но искаше да разполага с поне още три, за да е сигурна, че ще й стигнат за зимата. Бе изсякла много дървета от времето, когато Питър беше малко кученце, което си остреше зъбките на един стар пантоф (и твърде често напикаваше килима във всекидневната), но липсата им изобщо не се усещаше. През имота (който местните хора продължаваха да наричат и сега, след тринайсет години, фермата на Франк Гарик) минаваха само шейсет метра от шосе 9, но каменните стени, обозначаващи северните и южните му граници, се простираха под широки ъгли. Друга каменна стена — толкова стара, че се бе изродила в отделни скални купчини покрити с мъх — отбелязваше задния край на имението на около пет километра в гъстата гора от млади и стари дървета. Общата площ на този наподобяващ парче торта клин беше огромна. Отвъд стената в западния край на земите на Боби Андерсън се простираха километри пущинак, собственост на Новоанглийската хартиена компания. „Изгорените гори“ на картата.

Всъщност не беше необходимо Андерсън чак да търси място за сечене. Земята, която братът на майка й беше оставил, имаше голяма стойност, защото повечето от дърветата на нея бяха от хубаво, твърдо дърво, относително незасегнато от плъзналата навсякъде гъботворка. Но денят беше прекрасен и топъл след дългата дъждовна пролет, растенията от градината й лежаха под земята (където повечето щяха да изгният благодарение на дъждовете) и още не бе дошло време да започне новата си книга. Затова бе покрила пишещата машина и сега безцелно се скиташе тук, заедно с верния, стар, едноок Питър.

Зад фермата имаше път за извозване на дървени трупи и тя вървя по него повече от километър преди да кривне наляво. Носеше раница (със сандвич и книга за нея, кучешки бисквити за Питър и много оранжеви панделки, които да завърже около стволовете на дърветата, определени за отсичане, когато септемврийското слънце започне да топли по-слабо с настъпването на октомври) и манерка. В джоба си имаше компас. Само веднъж се бе загубвала в имението, но този единствен път беше достатъчен, за да й държи влага завинаги. Бе прекарала ужасна нощ сред гората, като в същото време не можеше да повярва, че действително се е изгубила в имение, което, за Бога, „притежаваше“ и беше сигурна, че там, навън ще си умре — което тогава не беше изключено, защото само Джим би могъл да разбере, че липсва, а той идваше само, когато човек не го очаква. На сутринта Питър я бе отвел до един поток, който пък я изведе до шосе 9, където жизнерадостно бълбукаше под асфалта през водосток само на три километра от дома й. Сега вероятно имаше достатъчно горски опит, за да намери обратния път до шосето или до някоя от каменните стени, ограждащи земята й, но ключовата дума беше „вероятно“. Затова носеше със себе си компас.

Откри гъста групичка кленове някъде около три часа. Всъщност до този момент бе попадала и на други струпани нагъсто дървета, но тази групичка се намираше близо до пътека, която познаваше, а беше и достатъчно широка, за да докара по нея тракторчето. Като дойдеше 20 септември или горе-долу това време — ако междувременно някой не вдигнеше света във въздуха, — щеше да закачи шейната си за тракторчето, да я докара тук и да започне да сече. А засега бе изминала достатъчно дълъг път за един ден.

— Харесва ли ти, Пийт?

Пийт излая немощно и Андерсън погледна към гончето с тъга, която бе толкова дълбока, че я изненада и разтревожи. С Питър беше свършено. Напоследък все по-рядко се втурваше след някоя птица, катерица или случаен кълвач, а представата за Питър, преследващ сърна, направо предизвикваше смях. По обратния път ще трябва често-често да спира за почивка заради него… а преди време, не чак толкова отдавна (или поне така упорито твърдеше съзнанието й), Питър винаги се намираше на около двеста метра напред и огласяше гората с честия си и енергичен лай. Тя помисли, че може да дойде ден, когато ще реши, „стига толкова“, ще се качи на пикапа и за последен път ще потупа седалката до себе си, за да откара Питър при ветеринаря в Огъста. Но нека да не е това лято, моля те, Господи. Нито тази есен или зима, моля те, Господи. Нито изобщо някога, моля те, Господи.

Защото без Питър щеше да остане сама. Като се изключи Джим, а Джим Гардънър някак леко се бе отдръпнал през последните близо три години. Все още беше приятел, но… по-затворен.

— Радвам се, че одобряваш избора ми, Пийт, старче — каза тя и завърза няколко панделки около стволовете на дърветата, с ясното съзнание, че може да реши да сече другаде и панделките така и ще си изгният тук. — Добрият ти вкус е превъзхождан само от чудесния ти външен вид.

Питър, който знаеше какво се очаква от него (той беше стар, но не и глупав), помаха с раздърпания си остатък от опашка и джафна.

— Стани виетнамец! — нареди Андерсън.

Питър покорно падна на една страна — като изхъхри леко — и се претърколи по гръб, с разперени крака. Тази гледка почти винаги разсмиваше Андерсън, но днес вида на кучето й в ролята на виетнамец (Питър можеше да се преструва и на умрял при команда „труп“ или „умри“) твърде много й напомняше за нещата, които бе мислила.

— Ставай, Пийт.

Кучето бавно се изправи, като дишаше тежко през отворената си муцуна. Побелялата си муцуна.

— Хайде да се връщаме.

Тя му подхвърли една кучешка бисквита. Питър щракна със зъби по посока към нея и не успя да я хване. Започна да я търси с душене, пак я пропусна и чак след това се върна обратно. Изяде я бавно, без особен апетит.

— Добре — рече Андерсън. — Да тръгваме.

3

Заради една обувка било загубено цялото кралство… заради избора на една пътека беше намерен корабът.

Андерсън бе идвала тук и преди в тези тринайсет години, за които фермата на Гарик не беше станала фермата на Андерсън; тя разпозна формата на земния скат, капана, оставен от бракониери, измрели вероятно още преди Корейската война, огромния бор с разцепения връх. Беше прекосявала неколкократно тази земя и нямаше да има проблеми при намирането на обратния път до пътеката, по която щеше да докара тракторчето. Трябва да бе минавала покрай мястото, на което се спъна, поне три-четири пъти досега — може би на метри от него или дори на сантиметри.

Този път последва Питър, който се движеше леко вляво и, докато погледът й бе обърнат към пътеката, едната от вехтите й високи туристически обувки се закачи за нещо… и здравата се заклещи.

— Ей! — извика тя, но вече беше твърде късно, въпреки размаханите й ръце. Андерсън падна на земята. Едно клонче от близкия храст я одраска по лицето, достатъчно силно, за да й пусне кръв.

— Дявол да го вземе! — изруга тя и една сойка й се скара.

Питър се върна, първо подуши, а после я лизна по носа.

— Недей, за Бога, дъхът ти вони!

Питър махна с опашка. Андерсън седна, потърка се по лявата буза и забеляза кръвта по дланта и пръстите си. Изсумтя.

— Добре се насадих — рече тя и се огледа да види в какво се бе спънала — най-вероятно в паднал клон от дърво или в някой щръкнал от земята камък. Много камънаци имаше в Мейн.

Това, което видя, блестеше като метал.

Андерсън го докосна, прокара пръсти по него и после издуха от тях черната горска пръст.

— Какво ли може да е? — попита тя Питър.

Питър се приближи, подуши го, след което направи нещо странно. Гончето отстъпи две кучешки крачки назад, седна и издаде протяжен, нисък вой.

— На теб пък какво ти става? — попита Андерсън, но Питър не помръдна от мястото си. Тя се примъкна по-близо, все още без да става, просто се плъзна по дъното на дънките си. Започна да изучава метала в земята.

От тлъстата почва стърчаха близо десет сантиметра от него — достатъчно, за да се препънеш. Мястото беше леко издигнато и вероятно силните пролетни дъждове бяха отмили пръстта и оголили предмета. Първата мисъл на Андерсън беше, че дървосекачите, които бяха секли из тези земи през двайсетте и трийсетте години, трябва да са заровили тука купчина от отпадъците си — изхвърления боклук от тридневно сечене, което в онези дни се е наричало „уикенда на дървосекачите“.

Консервна кутия, помисли си тя — зрял боб или доматена супа. Андерсън я разклати по начина, по който човек измъква консервна кутия от земята. В този момент й хрумна, че само едва прохождащо бебе би могло да се спъне и да падне от една стърчаща консерва. Металът в земята не помръдна. Беше непоклатим като скала. Да не би пък да се подаваше парче от някакъв инструмент на дървосекачите?

Заинтригувана, Андерсън се зае да го проучи по-внимателно, без да забележи, че Питър се изправи на крака, отстъпи още четири крачки и пак седна.

Металът беше тъмносив — изцяло му липсваше яркия цвят на алуминия и желязото. И беше по-дебел от консервна кутия, може би към седем милиметра на върха. Андерсън постави възглавничката на десния си показалец върху този ръб и почувства моментно странно потрепване, като вибрация.

Тя си дръпна пръста и го погледна озадачено.

Пак го допря.

Нищо. Никакво трептене.

Андерсън хвана стърчащия предмет с палец и показалец си и се опита да го измъкне от земята като разклатен зъб от венец. Той не излезе. Беше хванала издатъка горе-долу в центъра. Краищата му потъваха в земята — или поне с такова впечатление бе останала тогава — с ширина по-малка от пет сантиметра от всяка страна. По-късно щеше да каже на Джим Гардънър, че е можела да минава покрай него три пъти на ден в продължение на четирийсет години и пак да не се препъне.

Разчопли меката почва и от предмета се показа малко повече. Тя изрови с пръсти земята около него на около пет сантиметра дълбочина — почвата поддаваше лесно, като всяка горска пръст… поне докато не попаднеш на паяжината от корени. Металът продължаваше плавно навътре в земята. Андерсън се изправи на колене и продължи да дълбае от двете му страни. Пак направи опит да го разклати. Той не помръдна.

Изгреба още пръст с ръце и бързо разчисти по-голяма част — сега виждаше двайсет сантиметра сив метал, после трийсет, четирийсет.

Това е кола, камион или трактор, помисли си изведнъж. Заровен в пущинака, далеч от всичко. Или голяма, стара печка. Но защо тук?

Не можа да измисли никаква причина, съвсем никаква. От време на време намираше разни неща из гората — различни опаковки, кутии от бира (най-старите от които не бяха с пръстен за отваряне на капака, а имаха пробити триъгълни дупки, явно направени с отварячката наричана „църковен ключ“ в онези мъгляви мъртви дни на шейсетте години), хартийки от бонбони и всякакви подобни боклуци. Хейвън не лежеше на пътя на нито един от двата основни туристически маршрута през щата Мейн — първият прекосяваше езерото и планинската област и стигаше до най-западния край на щата, а другият вървеше нагоре покрай брега до най-източната точка, но от много, много време не можеше да се каже, че е бил претоварен. Веднъж (беше се прехвърлила над разрушената каменна стена в задния край на имението си и на практика бе навлязла без позволение в собствеността на Новоанглийската хартиена компания) откри ръждясалото купе на хъдсън хорнет от края на четирийсетте, оставен върху нещо, което някога е било горски път, а сега — двайсет години след като изсичането бе спряло — представляваше гъсталак от млади дървета — от вида, който местните хора наричаха лайняна гора. И тогава нямаше причини там да се намира купе на кола… но то все пак беше по-лесно обяснимо от печка, хладилник или друга дивотия, на практика заровена в земята.

Бе изкопала две бразди дълги по около трийсет сантиметра от двете страни на предмета без да попадне на края му. Стигна почти до половин метър дълбочина преди да си одраска пръстите на камък. Сигурно би могла да извади камъка — „той“ поне леко се клатеше, — но нямаше смисъл да го прави. Предметът в земята продължаваше надолу покрай него.

Питър изскимтя.

Андерсън погледна към кучето и се изправи. Колената й изпукаха. Лявото й стъпало беше изтръпнало. Тя изрови джобния си часовник — стар и потъмнял, този часовник беше още една част от завещаното й от чичо Франк наследство — и с изненада установи, че е прекарала тук дълго време — най-малко час и петнайсет минути. Вече минаваше четири.

— Хайде, Пийт — каза тя. — Да се пръждосваме.

Питър пак изскимтя, но не помръдна от мястото си. И сега, истински загрижена, Андерсън забеляза, че старото гонче цялото трепери, като от треска. Нямаше представа дали кучетата ги хваща треска, но си помисли, че когато остареят, може и това да става. Спомни си, че единствения път, когато бе виждала Питър да трепери така, беше през есента на 1975 година (а може да беше и седемдесет и шеста). В имението се бе появил рис. В продължение на може би девет нощи той ви и рева, като най-вероятно издаваше любовни призиви. Всяка вечер Питър отиваше до прозореца на всекидневната и скачаше върху старата църковна пейка, която Андерсън държеше там, до библиотеката си. Нито веднъж не излая. Само се взираше в тъмното навън, по посока на ужасяващите, малко женски писъци, с разширени ноздри и наострени уши. И трепереше.

Андерсън прекрачи малкия си изкоп и отиде при Питър. Там коленичи и прекара ръце от двете страни на муцуната му, усещайки треперенето в дланите си.

— Какво има, момчето ми? — измърмори тя, но всъщност знаеше отговора. Здравото око на Питър погледна покрай нея към онова нещо в земята, после пак към Андерсън. Молбата в окото, непокрито от омразното, млечнобяло перде, беше ясна като изречена с думи: „Да се махаме оттук, Боби, това нещо ми харесва почти толкова, колкото и твоята сестра.“

— Добре — обезпокоена се съгласи Андерсън. Изведнъж се сети, че никога преди не бе изгубвала така представа за времето, както днес, тук.

„На Питър това не му харесва. На мен също.“

— Хайде — тя започна да се изкачва по склона към пътеката. Питър я последва с готовност.

Почти бяха стигнали до пътеката, когато Андерсън, като жената на Лот, се обърна. Ако не беше този последен поглед, можеше и да зареже всичко. Откакто бе напуснала колежа преди последните изпити — въпреки пълните със сълзи молби на майка си и яростните филипики и ултиматуми на сестра си — Андерсън беше станала много добра в изкуството да зарязва всичко.

Хвърленият назад поглед от това по-голямо разстояние й показа две неща. Първо, предметът не потъваше надолу в земята, както си бе помислила отначало. Металният език стърчеше от средата на сравнително нова падинка, неширока, но доста дълбока и с положителност резултат от топенето на снеговете през последната зима и силните пролетни дъждове, които я бяха последвали. Затова земята от двете страни на подалия се метал беше по-висока и парчето просто изчезваше обратно в нея. Нейното първо впечатление, че нещото в земята е някакъв ръб, всъщност не беше вярно — или поне не бе задължително да е вярно. Второ, то приличаше на чиния — не на чиния, от каквато бихте яли, а на потъмняла стоманена плоча, като метална обшивка или…

Питър излая.

— Добре — рече Андерсън. — Разбрах ти намека. Да вървим.

„Да вървим… и да не се връщаме повече.“

Тя тръгна нагоре по средата на пътеката и остави Питър да ги отведе обратно до горския път, като се съобразяваше с неговата тромава крачка и се наслаждаваше на тучната зеленина, предвестник на лятото… а днес „беше“ първият ден на лятото, нали? Слънцестоенето. Най-дългият ден в годината. Тя шляпна един комар и се усмихна. Лятото беше хубав сезон в Хейвън. Най-хубавият. И ако Хейвън не беше най-удобното място, както бе разположен доста над Огъста в централната част на щата, през която минаваха повечето туристи — той все пак си беше чудесно място за почивка. Едно време Андерсън съвсем искрено си бе вярвала, че ще прекара тук само няколко години, колкото да се възстанови от травмите на следпубертетната възраст, сестра си и своето внезапно, смущаващо отказване (бягство, както го наричаше Ан) от колежа, но няколкото години бяха станали пет, петте се бяха превърнали в десет, а десетте — в тринайсет и сега, нали виждаш, Питър е стар, а ти имаш вече твърде много бели косми сред коса, която беше черна като река Стикс (преди две години направи опит да ги намали като се подстрига късо и с ужас установи, че така бялото се забелязва още по-лесно и оттогава я остави да си расте).

Сега си мислеше, че може да прекара целия остатък от живота си в Хейвън, като се изключат само деловите пътувания, при които на всеки една-две години посещаваше издателя си в Ню Йорк. Градчето завладяваше. Мястото завладяваше. „Земята“ завладяваше. И това не беше толкова лошо. Или поне не беше по-лошо от каквото и да е друго. Може би.

„Като чиния. Метална чиния.“

Тя си отчупи късо еластично клонче, цялото покрито със свежи зелени листа и го размаха около главата си. Комарите я бяха открили и явно възнамеряваха да я използват като закуска към следобедния си чай. Те кръжаха около главата й… а вътре в нея се въртяха мисли, подобни на комари. Тях не можеше да пропъди.

„То вибрираше под пръста ми около секунда. Усетих го. Като камертон. Но щом го хванах с ръка, престана. Възможно ли е нещо заровено в земята да вибрира така? Със сигурност не. Може би…“

Може пък да е било „психическа“ вибрация. Не би казала, че изобщо не вярва в подобни работи. Възможно е мозъкът й да е доловил нещо в заровения предмет и да го е съобщил по единствения възможен за него начин, като й внуши сетивно впечатление: от вибрация. Питър определено също бе усетил някаква част; старото гонче не пожела да се приближи.

„Забрави го.“ И тя забрави.

За известно време.

4

Тази нощ се вдигна силен топъл вятър и Андерсън излезе на предната си веранда да пуши и да слуша как вятърът броди и говори. Едно време — дори миналата година — Питър щеше да излезе с нея, но сега остана във всекидневната, свит на кълбо върху малкото си плетено килимче край печката, с опрян в опашката нос.

Андерсън се улови, че мислите й непрекъснато се връщат на онзи последен поглед назад към щръкналата от земята чиния и по-късно започна да вярва, че е имало момент — може би когато изстреля цигарата си върху чакълената алея, — в който бе взела решение да изкопае предмета и да разбере какво представлява… макар тогава още да не възприемаше съзнателно взетото решение.

Мислите й неуморно се въртяха около въпроса какво може да е това и този път тя ги остави на воля — беше се научила, че когато умът ти държи да се връща към някой проблем, няма смисъл да се опитваш да го отклониш и е най-добре просто да го оставиш. Само обзетите от мания се тревожат от вманиачаване.

Част от някаква сграда, започна да гадае мозъкът й, работнически жилища. Ала никой не строи общежития насред гората — защо да се влачи целия този строителен материал, когато трима души могат да вдигнат навес за секачите с триони, брадви и двуръка бичкия за шест часа? Не е и кола, иначе стърчащото парче метал щеше да е покрито с ръжда. Корпус на някаква машина изглеждаше по-вероятна възможност, но защо?

И сега, с настъпването на мрака, онзи спомен за трептенето се върна с необорима убедителност. Това „трябва“ да е била психическа вибрация, ако изобщо бе почувствала нещо. То…

Изведнъж я завладя смразяваща и ужасна увереност: някой беше погребан там. Може да бе открила горната част на кола, стар хладилник или дори някакъв вид стоманен сандък, но каквото и да е било то в надземния си живот, сега служеше за ковчег. Жертва на убийство? Кой друг можеше да е погребан по такъв начин, в подобна кутия? Хората, които се лутаха из горите през ловния сезон и понякога се изгубваха и там загиваха, не носеха със себе си метални ковчези, в които да се мушват, когато умрат… а дори и да им хрумнеше подобна идиотска идея, кой щеше да ги затрупа после? Осъзнайте се, хора, както имахме навика да казваме някога, в славните дни на нашата младост.

Вибрацията. Това е бил зовът на човешките кости.

„Хайде стига, Боби… не се вкретенявай чак толкова.“

Но въпреки всичко усети как цялата потрепера. Идеята съдържаше определена свръхестествена убедителност, подобно на викторианска история за духове, която няма никакво практическо приложение в един свят, втурнал се по алея Микрочип към неизвестните чудеса и ужаси на двайсет и първи век — но независимо от това кара човек да настръхва. Можеше да чуе смеха и думите на Ан: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби, пък и така ти се пада, щом живееш там сама с миризливото си куче.“ Сигурно. Треска от самота. Отшелнически комплекс. Извикайте лекар, извикайте сестра, Боби не е добре… и положението й се влошава.

Все едно, изведнъж й се прииска да говори с Джим Гардънър — изпита „нужда“ да говори с него. Влезе вътре, за да се обади в неговото имение — нагоре по пътя към Юнити. Беше набрала четири цифри, когато се сети, че бе заминал на литературно четене — така, както и с поетични семинари, той си изкарваше прехраната. За един странстващ творец лятото беше най-важният сезон. „Всички тези глупави матрони в критична възраст трябва да правят нещо с летата си“ можеше да чуе как казва иронизиращият Джим, „а пък аз трябва да ям през зимата. Едната ръка мие другата. Благодари на Бога, че са ти спестени литературните четения, Боби.“

Да, бяха й спестени… макар да мислеше, че Джим си пада по тях повече, отколкото показваше. Определено тогава успяваше да си уреди достатъчно жени за леглото.

Андерсън затвори телефона и погледна към етажерката от лявата страна на печката. Не беше красива етажерка — не я биваше особено като дърводелец, — но изпълняваше предназначението си. Най-долните две лавици бяха заети от томовете за Дивия запад на поредицата „Време-Живот“. По-горните две бяха запълнени със смесица от белетристика и документалистика на същата тема; ранните уестърни на Брайън Гарфийлд, наблъскани заради липсата на място с масивното „Изследване на Западните територии“ на Хюбърт Хамптън. Сагата за Сакетови на Луи Л’Амур стоеше корица до корица с чудесните два романа на Ричард Мариъс „Идването на дъжда“ и „На път към обещаната земя“. „Кръволоци и злодеи“ на Джей Р. Наш и „Експанзия на запад“ на Ричард Ф. К. Мъджет служеха като рамка на цветното изобилие от уестърни с меки корици на Рей Хоган, Арчи Джосилен, Макс Бранд, Ърнест Хейкокс и, естествено, Зен Грей — екземплярът на Андерсън от „Ездачите на пурпурна Невада“ беше станал почти на парцал от четене.

Върху най-горната лавица се намираха собствените й книги, тринайсет на брой. Дванайсет от тях бяха уестърни — започваха с „Хенгтаун“, публикуван през 1975 година и завършваха с „Дългият обратен път“, излязъл през 1987. „Каньонът на клането“, новият роман, щеше да бъде пуснат през септември, както ставаше с всичките й уестърни от самото начало. В този момент й хрумна, че вече беше тук, в Хейвън, когато получи първия екземпляр на „Хенгтаун“, макар да бе започнала романа в един мръсен, взет под наем апартамент, на умираща от старост пишеща машина „Ъндърууд“ от трийсетте години. И все пак го беше завършила тук, и тук бе държала първия реален екземпляр на книгата в ръцете си.

Тук, в Хейвън. Цялата й кариера на публикуващ писател бе протекла тук… като се изключи първата книга.

Сега тя я взе от лавицата и я погледна с любопитство, осъзнавайки, че вероятно бяха минали към пет години, откакто бе държала тънкото томче в ръцете си. Подтискащо беше не само това, че си даде сметка колко бързо лети времето, а по-скоро фактът, че толкова често си го мислеше напоследък.

Изданието беше в пълен контраст с останалите, по чиито корици гъмжеше от скалисти плата и хълмове, ездачи, крави и прашни каубойски градчета. Тази корица представляваше гравюра върху дърво от деветнайсети век, изобразяваща надул платна към брега клипер. Безкомпромисното черно и бяло на изображението впечатляваше, почти шокираше. Заглавието, отпечатано над гравюрата, беше „Пълен кръг по компаса“. Под него пишеше: „Стихотворения от Робърта Андерсън“

Тя отвори книгата, прелисти заглавната страница като хвърли за миг замислен поглед върху датата на авторските права, 1968 година, после се спря на посвещението. То беше строго и чисто като гравюрата. „Тази книга е за Джеймс Гардънър“. Мъжът, на когото бе правила опит да се обади. Вторият от всичко на всичко тримата мъже, с които беше спала и единственият, който изобщо бе успял да я доведе до оргазъм. Не че тя придаваше някакво особено значение на „това“. Или поне не кой знае какво, във всеки случай. Или поне така си мислеше. Или „мислеше“, че си го мисли. Или нещо такова. Пък и без това нямаше значение; тези дни също отдавна бяха отминали.

Андерсън въздъхна и върна книгата на полицата, без да погледне стихотворенията. Само едно от тях беше много хубаво. Онова, което бе написано през март 1967, месец след като дядо й умря от рак. Останалите бяха боклук — обикновеният читател може и да се е излъгал, защото тя „наистина“ пишеше талантливо… но сърцето на таланта й беше другаде. Когато излезе „Хенгтаун“, кръгът от писатели, които познаваше, до един се бяха отрекли от нея. Всички освен Джим, публикувал преди това „Пълен кръг по компаса“.

Малко след идването си в Хейвън тя бе изпратила на Шери Фендерсън дълго, бъбриво писмо, а в отговор получи кратка пощенска картичка: „Моля, не ми пиши повече. Не те познавам.“ Подписана с едно-единствено драснато Ш. кратко като бележката. Андерсън седеше на верандата, потънала в сълзи над картичката, когато бе пристигнал Джим. „Защо плачеш за това какво мисли тази глупачка?“ я беше попитал той. „Наистина ли искаш да се довериш на преценката на жена, която обикаля страната с призиви «Власт на народа» и мирише на Шанел 5?“

„Но по една случайност е и много добър поет“, бе подсмръкнала Боби.

Джим нетърпеливо беше махнал с ръка. „Това не я прави по-зряла“, бе заявил той, „нито по-способна да преодолее лицемерието, на което първо е била учена, а после сама се е доучила. Оправи си понятията, Боби. Ако искаш да продължиш да правиш, каквото ти харесва, оправи си проклетите понятия и спри с това проклето циврене. Повдига ми се от проклетия ти рев. Иде ми да «повърна» от него. Ти не си слаба. Умея да разпознавам слабаците. Защо искаш да бъдеш нещо, което не си? Заради сестра ти ли? Затова ли? Тя не е тук, ти не си тя, а и не си длъжна да я пускаш при теб, ако не го искаш. Не ми хленчи повече за тази твоя сестра. Вземи да пораснеш. Престани да се оплакваш.“

Тя го бе погледнала, спомни си сега, удивено.

„Има голяма разлика дали си добър в това, което ВЪРШИШ или си умен в онова, което ЗНАЕШ“, беше казал той. „Дай на Шери известно време да порасне. Дай и на себе си известно време да пораснеш. И престани сама да си бъдеш съдник. Досадно е. Не искам да те слушам как цивриш. Цивренето е за слабаците. Престани да се държиш като слабак.“

Тя бе почувствала, че го мрази, обича, иска да го притежава целия и не желае да има нищо общо с него. Нали сам каза, че можел да разпознава слабаците? Боже, ами естествено. Той беше безволев. Още тогава го бе знаела.

„Сега“, беше продължил той, „искаш ли да легнеш с един бивш издател или смяташ цяла вечер да ревеш над тази глупава картичка?“

Тя бе легнала с него. Не знаеше нито сега, нито тогава, дали беше „искала“, но го направи. И викаше, докато свършваше.

Това бе станало малко преди края.

Спомняше си го добре… че бе станало малко преди края. Не след дълго той се ожени, но краят щеше да настъпи във всички случаи. Той беше слаб и безволев.

„И без това няма значение“, помисли тя и си даде стария, добър съвет: „Карай да върви.“

Съвет, който лесно се даваше, но трудно се изпълняваше. Тази нощ мина много време преди Андерсън да успее да заспи. Старите духове се бяха раздвижили, когато докосна книгата си със студентски стихотворения… или може би причината беше в този силен, топъл вятър, който свиреше в стрехите и фучеше сред дърветата.

Почти бе заспала, когато Питър я събуди. Той виеше насън.

Андерсън забързано стана, изплашена — Питър бе издавал много звуци в съня си преди (без да споменаваме някои невероятно смърдящи кучешки пръдни), но никога не беше вил. Усещането бе като събуждане от детски писък, предизвикан от кошмар.

Тя отиде във всекидневната гола, като се изключат чорапите, и коленичи до Питър, който още се намираше върху килимчето край печката.

— Пийт — промърмори Андерсън. — Ей, Пийт, успокой се.

Леко погали кучето. Питър потрепера и рязко се дръпна, когато тя го докосна, като оголи разядените остатъци на зъбите си. После очите му се отвориха — и болното, и здравото — и той изглежда започна да идва на себе си. Издаде слаб вой и затупа с опашка по пода.

— Добре ли си? — попита Андерсън.

Питър я близна по ръката.

— Лягай тогава пак. И престани да хленчиш. Досадно е. Престани да се държиш като слабак.

Питър легна и затвори очи. Андерсън коленичи и разтревожено го загледа.

„Той сънува онова нещо.“

Здравият й разум не се съгласи, но нощта налагаше своите собствени повели — това беше истина и тя го знаеше.

Най-накрая Андерсън си легна и по някое време, след два сутринта, заспа. Сънува странен сън. В него тя се луташе в тъмното… не за да търси нещо, а за да избяга от нещо. Намираше се в гората. Шумки я удряха по лицето и драскаха ръцете й. От време на време се спъваше в преплетени корени или паднали клони. И тогава, пред нея, засвети ужасна зелена светлина в един-единствен подобен на молив лъч. В съня тя си помисли за „Издайническо сърце“ на По, за фенера на лудия разказвач, затъмнен целия, като се изключи една малка дупчица, чийто лъч той имал обичая да насочва към злото око, което си въобразявал, че притежава неговият възрастен благодетел.

Боби Андерсън усети как зъбите й изпопадаха.

Те се измъкнаха безболезнено, до един. Долните се търкулнаха, някои извън, други в устата, където лежаха върху езика й или под него като малки твърди бучици. Горните просто покапаха върху предницата на блузата й. Усети как един се закачи в сутиена, който се закопчаваше отпред, и се плъзна по голата й кожа.

Светлината. Зелената светлина. Светлината…

5

„…не беше, каквато трябва.“

Не бе само това, че е сива и сребриста, тази светлина; очакваше се вятър като онзи, който бе духал предишната нощ, да донесе промяна на времето. Но Андерсън знаеше, че има и друго нещо, което не е наред, освен тази светлина, още преди да е погледнала към часовника върху нощното шкафче. Тя го взе в две ръце и го приближи до лицето си, макар да знаеше, че зрението й е съвсем нормално. Беше три и петнайсет следобед. Заспала бе късно, вярно. Но колкото и късно да си легнеше, дали навика или нуждата да уринира винаги я събуждаха докъм девет, най-късно десет. А сега беше спала пълни дванайсет часа… и умираше от глад.

Тя се повлече към всекидневната, все още само по чорапи, и видя, че Питър лежи отпуснато на една страна, с отметната назад глава, изложени на показ жълти остатъци от зъби и разперени крака.

„Умрял е“, помисли си тя със смразяваща и пълна увереност. „Питър е мъртъв. Умрял е през нощта.“

Приближи се до кучето си, вече подготвена да напипа студена плът и безжизнена козина. В този момент Питър издаде през отпуснатите си бърни някакъв неясен звук — приглушено кучешко изхъркване. Андерсън усети как я залива огромно облекчение. Тя изрече на глас името на кучето и Питър се сепна, почти виновно, сякаш също съзнаваше, че е прекалил със спането. Андерсън предполагаше, че наистина е така — кучетата изглежда имаха много силно развито чувство за време.

— Успахме се, приятел — каза тя.

Питър стана и протегна първо единия си заден крак, после другия. Той се огледа, с почти комична озадаченост и се запъти към вратата. Андерсън я отвори. Питър остана на прага за момент, дъждът не му харесваше. След това излезе да си свърши работата.

Андерсън постоя още миг във всекидневната, все още чудейки се на сигурността си, че Питър е мъртъв. Какво, по дяволите, й ставаше напоследък? Виждаше всичко само в черни краски. После се запъти към кухнята да си приготви нещо за ядене… както и да се наричаше закуската в три следобед.

По пътя се отби в тоалетната и тя да си свърши работата. Поспря пред отражението си в изпръсканото с паста огледало. Жена, която наближава четирийсетте. Посивяваща коса, иначе не твърде лоша — Андерсън пиеше и пушеше малко и прекарваше по-голямата част от времето си на открито, когато не пишеше. Ирландска черна коса — нямаше за нея от искрящото червено на любовните романи, — малко прекалено дълга. Сивосини очи. Изведнъж оголи зъби, обзета за миг от очакване да види само гладки розови венци.

Но зъбите й си бяха там — всички до един. Благодарение на съдържащата флуор вода в Ютика, щата Ню Йорк. Тя ги докосна, като остави пръстите да докажат на мозъка й костеливата им реалност.

Ала нещо не беше наред.

Чувство за мокрота.

Горната част на бедрата й бе влажна.

„О, не, по дяволите, подранил е почти с цяла седмица, едва вчера сложих чисти чаршафи на леглото…“

След като взе един душ, сложи превръзка в чист чифт памучни пликчета и ги вдигна да й прилепнат плътно, отиде да провери чаршафите и установи, че по тях няма следи. Мензисът й беше подранил, но поне бе проявил здравия разум да изчака до пробуждането й. Пък и нямаше причини за тревога; общо взето беше доста редовен, ама се случваше и да подрани или закъснее от време на време; може би зависеше от храната, от подсъзнателни стресове или някакъв вътрешен часовник се объркваше за миг или два. Тя не бързаше да остарее и все пак често си мислеше, че да е оставила цялата тази неприятна история с менструацията зад гърба си, действително ще бъде облекчение.

Последните остатъци от кошмара й се разсеяха и Боби Андерсън отиде да си приготви една много късна закуска.

ДВЕ: АНДЕРСЪН КОПАЕ

1

През следващите три дни валя без прекъсване. Андерсън неспокойно се суетеше из къщата, направи едно пътешествие с Питър и пикапа до Огъста за провизии, които не й бяха действително необходими, пиеше бира и слушаше старите парчета на Бийч Бойс, докато поправяше разни неща из къщата. Проблемът бе в това, че нямаше кой знае колко неща, които да се нуждаят от поправяне. На третия ден вече се въртеше около пишещата машина и си мислеше, че може би трябва да започне новата книга. Знаеше за какво ще се разказва в нея: млада учителка и ловец на бизони, настигнати от война за пасбища в Канзас в началото на петдесетте — един период, през който всички в централните части на страната изглежда са се настройвали за Гражданската война, независимо дали са го знаели или не. Щеше да бъде хубава книга, мислеше си тя, но смяташе, че още не е съвсем „готова“, каквото и да означаваше това (съзнанието й язвително изимитира гласа на Орсън Уелс: „Няма да напишем нито един уестърн преди да му е дошло времето“). Въпреки всичко нетърпението се надигаше в нея и всички признаци бяха налице: не понасяше нито книгите, нито музиката, нито себе си. Имаше склонност да се отнася нанякъде… а после да поглежда към пишещата машина с желанието да я пробуди от сън.

Питър също май не можеше да си намери място, драскаше по вратата да излезе навън и след пет минути драскаше пак, за да влезе вътре, въртеше се из къщата, лягаше, после отново ставаше.

„Атмосферното налягане е ниско“, мислеше си Андерсън. Само това е. „Прави ни и двамата неспокойни, раздразнителни.“

А и проклетият й мензис. Обикновено течеше обилно, после просто спираше. Като затваряне на кран. Този път без прекъсване струеше по малко. „Лоши уплътнения, ха-ха“, помисли си тя без изобщо да й е смешно. На втория дъждовен ден, веднага след стъмване, Андерсън се намери седнала пред машината, а на валяка беше навит празен лист хартия. Започна да пише и това, което излезе бе само няколко Х-та и О-та, като детската игра с кръстчета и кръгчета. После се появи нещо прилично на математическо уравнение… пълна глупост, защото последната математика, която бе взела, беше алгебра втора част в гимназията. В днешно време х-то служеше само за задраскване на сбъркана дума и толкова. Тя издърпа листа от машината и го хвърли в кошчето.

На третия дъждовен ден, следобед, Андерсън се обади в английския факултет на университета. Джим вече от осем години не преподаваше там, но все още имаше приятели във факултета и поддържаше връзка с тях. Мюриъл от канцеларията обикновено знаеше къде се намира.

Както знаеше и този път. Джим Гардънър, каза тя на Андерсън, тази вечер, 24 юни, е на литературно четене във Фол Ривър, после му предстоят още две в Бостън през следващите три дни, след което ще чете лекции в Провидънс и Нови Хейвън — като всичко това е част от нещо наречено „Поетите на колела от Нова Англия“. Трябва да е работа на Патриша Маккардъл, помисли си Андерсън с лека усмивка.

— Значи ще се върне… кога? На четвърти юли?

— Ами, не знам кога ще се върне, Боби — рече Мюриъл. — Знаеш го Джим. Последното му четене е на 30 юни. Това е всичко, което мога да ти кажа със сигурност.

Андерсън й благодари и затвори. Погледа замислено телефона, извиквайки целия образ на Мюриъл в съзнанието си — и тя беше с ирландска кръв (само че притежаваше очакваната червена коса), вече попреваляща разцвета си, кръглолика, зеленоока, едрогърда. Дали беше спала с Джим? Вероятно. Андерсън усети да я жегва ревност… но нищо повече от жегване. Нямаше нищо против Мюриъл. Само поговори с нея и се почувства по-добре — човек, който знаеше коя е и можеше да мисли за нея като за реална личност, не само като за клиент от другата страна на щанда в универсалния магазин в Огъста или като за човек, с когото си казва „добър ден“ над пощенската кутия. Андерсън беше самотник по природа, но не чак монахиня… и понякога простият човешки контакт успяваше да я изпълни с удовлетворение, дори когато не бе съзнавала, че има нужда да го изпита.

Предполагаше, че вече знае защо бе искала да се свърже с Джим — разговорът с Мюриъл беше довел поне до това. Нещото в гората бе окупирало мислите й и идеята, че то може да е някакъв вид скрит ковчег, бе прераснала в увереност. Не нуждата да „пише“ я бе карала да се чувства неспокойна, а необходимостта да „копае“. Просто не е искала да го прави сама.

— Но май ще се наложи, Пийт — рече тя и седна в люлеещия се стол край източния прозорец — нейният стол за четене.

Питър я погледна за миг, сякаш за да каже: „Както желаеш, бебчо“. Андерсън се наведе напред и внезапно погледна Пийт — действително го „погледна“. Той й върна погледа доста жизнерадостно, с тупкаща по пода опашка. За момент й се стори, че има някаква промяна в Питър… нещо толкова очевидно, че би трябвало да го забележи.

И така да беше, не успя да види нищо.

Тя се отпусна назад, отвори си книгата — магистърска дисертация от университета в Небраска, най-вълнуващата част от която беше заглавието: „Рейнджърите и Гражданската война“. Спомни си как преди две вечери си бе мислила по типичния за сестра й Ан начин: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби.“ Е, добре… можеше и да е права.

Не след дълго потъна дълбоко в четене на дисертацията, като от време на време си водеше бележки в оставеното наблизо тефтерче. Навън дъждът продължаваше да вали.

2

На следващия ден се съмна рано и времето беше ясно, слънчево и безупречно: като летен ден от пощенска картичка с точно толкова ветрец, колкото да кара бръмбарите да спазват дистанция. Андерсън се помота из къщата докъм десет, като напълно осъзнаваше нарастващия натиск, оказван от мозъка й върху нея, вече да отива там и да започва да копае. Чувстваше как с усилие на волята отблъсква този подтик (пак Орсън Уелс — „Няма да изкопаваме никакъв труп преди да…“ оо, млъквай, Орсън). Дните, в които просто следваше импулса на момента — стил на живот, катехизиран някога с изтърканото мото „Ако ти доставя удоволствие, направи го“, — бяха свършили. Всъщност тази философия никога не й се бе отразявала добре — почти на всяко случило й се зло, корените му почиваха в някое импулсивно действие. Не че заклеймяваше морала на хората, които живееха подтиквани от импулси; просто може би нейната интуиция не се бе оказала достатъчно добра.

Тя си направи солидна закуска, добави едно пържено яйце в порцията „Вкусни хапки“ на Питър (той яде с повече апетит от обикновено, което Андерсън отдаде на освобождаването от магията на дъжда) и отиде да се измие.

Ако можеше само и това капане да спре, всичко щеше да е наред. Все едно; няма да спираме никакъв мензис преди да му е дошло времето. Нали така, Орсън? Ти си дяволски прав.

Боби излезе навън, нахлупила стара сламена каубойска шапка върху главата си и прекара следващия час в градината. Нещата там изглеждаха по-добре, отколкото имаха право, благодарение на дъжда. Грахът беше пораснал и царевицата се изправяше добре, както би казал чичо Франк.

Спря в единайсет. По дяволите. Отиде покрай къщата до бараката, извади лопатата и кирката, поколеба се, и добави един лом. Тръгна да излиза, после се върна и от сандъчето с инструментите взе отверката и френския ключ.

Питър излезе с нея, както винаги, но този път Андерсън каза:

— Не, Питър — и посочи обратно към къщата.

Питър спря, с обиден вид. Той изскимтя и направи колеблива крачка по посока на Андерсън.

— „Не“, Питър.

Кучето отстъпи и се обърна, с наведена глава и отчаяно увиснала опашка. На Андерсън й стана мъчно, като го гледаше да върви по този начин, но предишната реакция на Питър спрямо плочата в земята не й беше харесала. Тя постоя още миг на пътеката, която щеше да я отведе до горския път, с лопата в едната ръка, кирка и лом в другата, загледана как Питър се изкачва по стълбата, отваря с нос задната врата и влиза в къщата.

Андерсън си помисли: „Има някаква промяна в него… «има» промяна. Каква ли е?“ Не можа да определи. За миг, почти подсъзнателно, сънят проблясна в ума й — онази стрела от отровна зелена светлина… и зъбите, които безболезнено се отделят от венците й.

После изчезна и тя се отправи към мястото, където беше онова, онова странно нещо в земята, заслушана в непрестанното „крии-крии“ на щурците сред малката й задна ливада, която скоро щеше да бъде готова за първата си коситба.

3

В три онзи следобед Питър я извади от полузамаяното състояние, в което работеше, като я накара да осъзнае, че е стигнала дяволски близо до две неща: беше дяволски гладна и дяволски изтощена.

Питър виеше.

Звукът накара всяко косъмче по тялото на Андерсън да настръхне. Тя изпусна кирката, която държеше и отстъпи от нещото в земята — нещото, което не беше нито плоча, нито кутия, нито изобщо предмет, влизащ във възможностите й да го проумее. Всичко, което знаеше със сигурност бе, че е изпаднала в странно, лишено от всякаква мисъл състояние, което никак не й харесваше. Този път беше направила нещо повече от това, просто да изгуби представа за времето; тя се чувстваше като че ли бе загубила представа за „себе си“. Сякаш някой друг беше влязъл в главата й, както човек влиза в булдозер или кран, запалва го и почва да мести лостовете.

Питър виеше с насочен към небето нос — дълги, смразяващи, скръбни звуци.

— „Престани, Питър!“ — извика Андерсън и, слава Богу, той я послуша. Ако беше продължил още малко, тя сигурно щеше просто да се обърне и да хукне.

Вместо това Андерсън направи опит да се овладее и успя. Тя отстъпи още една крачка и извика, когато нещо леко я докосна по гърба. При нейния вик Питър издаде нов кратък, жален звук и пак замлъкна.

Андерсън посегна към докосналото я нещо, мислейки си, че то може да е… е, не знаеше какво си бе помислила, че може да е, но дори още преди ръката й да се е затворила около него, се сети какво беше то. Имаше смътен спомен как спира, колкото да си закачи блузата на един храст; и сега това беше тя.

Андерсън я взе и си я облече, като при първия опит закопча погрешно копчетата и едната страна увисна спрямо другата. Тя се закопча отново, с поглед отправен към разкопките, които беше започнала — тази археологична дума май отговаряше съвсем точно на онова, което вършеше. Спомените й от четирите часа прекарани тук в копаене бяха като споменът й за окачането на блузата върху храста — смътни и разпокъсани. По-скоро не спомени, а фрагменти.

Но сега, докато гледаше какво бе направила, усети освен страх и благоговение… както и надигащо се вълнение.

Каквото и да беше това, то бе огромно. Не просто голямо, а „огромно“.

Лопатата, кирката и ломът лежаха на различни места край дългия пет метра изкоп в горската почва. На равни интервали беше издигнала спретнати купчинки от черна пръст и каменни отломъци. От изкопа, дълбок около метър на мястото, където Андерсън първоначално се бе спънала в стърчащите осем сантиметра сив метал, се подаваше горният край на някакъв титаничен предмет. „Сив метал… някакъв предмет…“

Нормално е човек да очаква нещо по-добро, по-определящо от един писател, помисли си тя, като избърса потта от челото си, но вече не беше сигурна, че металът е стомана. Сега си мислеше, че може да е някаква по-екзотична сплав, берилий, магнезий, може би… и — да оставим настрани състава — още нямаше абсолютно никаква представа какво „беше“ това.

Андерсън започна да си разкопчава дънките, за да напъха в тях блузата и замръзна.

Дъното на избелелия й „Левис“ беше напоено с кръв.

„Господи. Боже Господи. Това не е мензис. Това е водопадът Ниагара.“

За миг се изплаши, истински се изплаши, после си каза да престане да се държи като бъзла. Беше изпаднала в някакво отнесено състояние и бе изкопала толкова, с колкото биха се гордели и четирима яки мъже… тя, една жена, която едвам стигаше до петдесет и пет, най-много петдесет и шест килограма. „Разбира се“, че ще тече силно. Нищо й нямаше… всъщност трябваше да е благодарна, че не изпитва и болки в добавка към този поток.

„Ей, колко поетично си настроена днес, Боби“, помисли си тя, като кратко и дрезгаво се изсмя.

Всичко, което трябваше да направи, бе да се почисти: един душ и смяна на дрехите щяха да са достатъчни. Дънките и без това бяха готови или за кофата с боклук, или за торбата с парцали. Сега имаше да прави един избор по-малко в този труден и объркан свят, нали така? Точно така. Нищо особено не беше станало.

Андерсън отново си закопча панталона, без да напъхва блузата вътре — нямаше смисъл да я разваля и нея, макар Господ да й беше свидетел, че и тя не беше оригинален модел от „Диор“. Усещането за лепкава мокрота там отдолу, докато се движеше, я накара да се намръщи. Господи, как копнееше да се измие. И то бързо.

Но вместо да се заизкачва по склона към пътеката, пак се върна при нещото в земята, привлечена от него. Питър издаде вой и тя отново настръхна.

— „Питър, няма ли да МЛЪКНЕШ, за Бога!“

Андерсън много рядко крещеше на Питър… ставаше дума истински да му „крещи“, — но това проклето куче започваше да я кара да се чувства като пациент на психолог-бихейвиорист. Настръхване при вой на куче, вместо слюноотделяне при звук от звънец, но принципът беше същия.

Застанала близо до откритието си, тя забрави за Питър и само удивено се взираше в него. След малко се протегна и го докосна. Отново усети онова особено чувство за вибрация — то прониза ръката й, след което изчезна. Този път го сравни с допира до корпус, под който усилено работят мощни машини. Самият метал беше толкова гладък, че повърхността му изглеждаше почти мазна — човек очакваше някаква част да му остане по ръцете.

Андерсън сви пръсти в юмрук и почука с кокалчетата им. Чу се глух звук, като от почукване по дебела плоча от махагон. Тя постоя още миг, после извади от задния си джоб отверката, подържа я нерешително за момент, след което, изпълнена от странно чувство за вина — усещане, че се държи като вандал — прекара острието по показалия се метал. Той не се надраска.

Очите й отбелязаха още две неща, но всяко от тях или пък и двете можеха да са оптическа илюзия. Първото бе, че металът сякаш ставаше малко по-дебел от върха към мястото, където потъваше в земята. Второто бе, че върхът беше леко заоблен. Тези две неща, ако бяха истина, и подсказаха идея, която беше едновременно вълнуваща, нелепа, плашеща, невъзможна… и съдържаща определена безумна логика.

Тя прекара длан по гладкия метал, после отстъпи назад. Какво, по дяволите, я прихващаше да гали това проклето чудо, докато кръвта се стичаше по краката й? А нейният мензис щеше да бъде най-малката й грижа, ако това, което започваше да мисли, се окажеше истина.

„По-добре се обади на някого, Боби. И то веднага.“

„Ще се обадя на Джим. Като се върне.“

„Разбира се. Обади се на поет. Страхотна идея. После се обади и на Преподобния Мун. Може би и на Едуард Гори и Гейън Уилсън да направят снимки. После можеш да наемеш няколко рок състава и да организираш ей тук фестивал Пън 1988. Дръж се сериозно, Боби. Обади се на щатската полиция.“

„Не. Искам първо да говоря с Джим. Искам той да види това. Искам да разговаряме за него. А междувременно ще поразкопая наоколо още малко.“

„Може да се окаже опасно.“

Да. Не само можеше, вероятно си беше опасно — нали го бе почувствала? Нали и Питър го беше усетил? А имаше и още нещо. Когато тази сутрин се смъкваше по склона от пътеката насам, бе открила мъртъв мармот… почти беше стъпила върху него. И макар миризмата, когато се наведе над животното, да й показа, че то трябва да бе мъртво поне от два дни, не се носеше никакво бръмчене на мухи, което да я предупреди. Нямаше абсолютно никакви мухи около бедния мармот и Андерсън не можеше да си спомни някога да е виждала такова нещо. Нито се забелязваха очевидни следи какво бе причинило смъртта му, но да вярва, че онова нещо в земята има някаква връзка, беше направо прекалено преднамерено. Бедният мармот вероятно бе изгълтал отровната примамка на някой фермер и се беше довлякъл тук да умре.

„Върви си вкъщи. Смени си гащите. Цялата си в кръв и вониш.“

Тя отстъпи заднешком от нещото, после се обърна и изкатери склона към пътеката, където Питър тромаво скочи върху нея и започна да й ближе ръката с разгорещеност, която беше малко патетична. Дори преди година той щеше да се опитва да й подуши слабините, привлечен от миризмата там, но не и сега. Сега всичко, което успяваше да направи, бе да трепери.

— Сам си си виновен — рече Андерсън. — „Казах“ ти да си стоиш вкъщи.

И все пак тя се радваше, че Питър бе дошъл. Ако не го беше направил, Андерсън можеше да продължи работата и до свечеряване… а идеята да се прибира в тъмното, с подалото се наблизо онова нещо… тази идея определено не й допадаше.

Като стигна пътеката, се обърна назад. Височината й даде по-пълен поглед върху нещото. То се подаваше от земята под лек ъгъл, както видя сега. Впечатлението й, че горният край е леко заоблен, се потвърди.

„Чиния, ето какво си помислих първоначално, когато разрових малко около него с пръсти. Метална чиния или плоча, не чиния за хранене, мислех си аз, но може би дори тогава, при толкова малка част, показала се от земята, всъщност не съм имала предвид обикновена чиния.“

„А гадна летяща чиния.“

4

Щом се върна в къщата, тя взе душ и се преоблече, като използва една от макси-превръзките, макар че силното менструално течение изглежда вече намаляваше. После си приготви огромна вечеря от консервиран печен боб и сланина. Но установи, че е прекалено уморена, за да изяде повече от няколко залъка. Изсипа остатъка на Питър и се запъти към люлеещия се стол край прозореца. Дисертацията, която четеше, още лежеше на пода до стола, а мястото, докъдето бе стигнала, беше отбелязано с откъсната корица от друга книга. Тефтерът й беше до нея. Тя го вдигна, обърна на нова страница и започна да скицира нещото в гората, както го бе видяла, когато хвърли онзи последен поглед назад.

Не беше голям майстор на писалката, освен ако създаваше с нея думи, но имаше известен талант за скициране. Тази скица, обаче, вървеше много бавно, не само защото искаше да бъде колкото се може по-точна, но и заради умората. За да влоши още повече нещата, Питър се приближи и тикна муцуна в ръката й, в израз на желание да бъде погален.

Тя отсъстващо го потупа по главата и изтри изкривяването на хоризонталната линия в скицата, предизвикано от неговия нос.

— Да, ти си добро куче, страхотно куче, я иди да провериш има ли поща, а?

Питър изприпка през всекидневната и отвори с нос мрежестата врата. Андерсън се върна върху работата по скицата си, като само веднъж вдигна поглед да види как Питър представя известния по цял свят кучешки номер с донасянето на пощата. Той се подпря с лявата си предна лапа на стълба с пощенската кутия и задраска с другата по вратичката на кутията. Джо Полсън, пощаджията, знаеше за Питър и винаги я оставяше леко открехната. Кучето я отвори, след което загуби равновесие, точно преди да закачи пощата с лапа и да я измъкне. Андерсън леко трепна — до миналата година Питър „никога“ не губеше равновесие. Донасянето на пощата беше неговият коронен номер, по-добър от имитирането на умрял виетнамец и „много“ по-добър от всичко общоприето като „седни“ и „лай“ за кучешка бисквита. На този номер всеки, който го видеше, ахкаше и Питър го знаеше… но напоследък ритуалът беше мъчителен за гледане. Той караше Андерсън да се чувства по начина, по който предполагаше, че би се чувствала, ако видеше Фред Астер и Джинджър Роджърс по телевизията как се опитват да изтанцуват някой от старите си номера.

Кучето успя да се покатери отново върху стълба и този път закачи пощата — един каталог и писмо (или сметка… да, като се имаше предвид, че наближава краят на месеца, по-веротно бе да е сметка) — и я измъкна от кутията с първото махване на лапата си. Тя падна върху пътеката и щом Питър я вдигна, Андерсън се върна към скицата си, като си каза да престане да бие погребални камбани за Питър на всеки две минути. Кучето всъщност изглеждаше посъживено тази вечер; „имало“ бе вечери напоследък, когато трябваше да се изправя на задните си крака по три или четири пъти, преди да успее да се добере до пощата… която обикновено се оказваше само безплатна мостра на „Проктър и Гембъл“ или рекламна листовка от търговския център.

Андерсън загледа отблизо скицата си, като разсеяно щрихираше ствола на големия бор с разцепения връх. Рисунката не беше стопроцентово точна… но доста се доближаваше. Във всеки случай бе хванала правилно ъгъла на нещото.

Тя нарисува около него квадрат, после го превърна в куб… сякаш да изолира предмета. Заоблеността му беше съвсем очевидна в нейната скица, но дали наистина я бе имало там?

Да. И онова, което наричаше метална плоча, всъщност беше корпус, нали? Стъклено гладък, без никакви нитове, корпус.

„Започваш да откачаш, Боби… знаеш си го, нали?“

Питър драсна по мрежестата врата, за да бъде пуснат вътре. Андерсън отиде до вратата, като не откъсваше поглед от скицата. Питър влезе и остави пощата върху един стол в коридора. После бавно се запъти към кухнята, очевидно да провери дали не е пропуснал нещо в чинията на Андерсън.

Тя вдигна двата плика и ги изтри в крачола на дънките си с лека гримаса на отвращение. Номерът беше хубав, без съмнение, но кучешката слюнка по пликовете никога нямаше да стане едно от любимите й неща. Каталогът бе от магазина за електроника „Радио Шак“ — искаха да й продадат компютър. Сметката беше от Централно енергоснабдяване — Мейн. Това върна за кратко мислите й пак на Джим Гардънър.

Андерсън хвърли и двата плика върху масата в хола и отиде отново да седне в стола си, където отгърна нова страница и бързо прерисува първоначалната си скица.

Намръщи се на леката дъга, която донякъде вероятно беше плод на фантазията й — сякаш бе стигнала до дълбочина четири, пет метра, когато всъщност беше изкопала само метър. Е, и какво от това? Малко вложена фантазия не я тревожеше; по дяволите, тя си беше част от работата на всеки писател и хората, които си мислеха, че принадлежи единствено на фантастите, никога не са поглеждали през другия край на телескопа, никога не са се изправяли пред проблема да запълват белите петна, за които никоя история не може да разкаже — например като това какво е станало със заселниците, които колонизирали Роаноук Айлънд, край бреговете на Северна Каролайна и после просто изчезнали, без да оставят никаква друга следа, освен непонятната дума CROATOAN издълбана в едно дърво. Или защо всички жители на едно малко градче в Юта, наречено Блаженство, изведнъж полудели — или поне така изглеждало — в един и същи ден от лятото на 1884 година. Когато не знаеш истинските факти, няма нищо лошо в това да си пофантазираш… докато, в случай, че изобщо успееш, не откриеш нещо друго.

Имаше формула, чрез която периметърът можеше да се определи от частичка дъга, беше съвсем сигурна. Само дето бе забравила тази проклета формула, това беше единственият проблем. Но може би щеше да успее да добие груба представа — ако през цялото време приема, че впечатлението й точно колко се заобля края на нещото е вярно — като определи къде се намира центърът…

Боби се върна при масата във всекидневната и отвори чекмеджето по средата, което беше нещо като склад за всичко. Разрови се сред неподредени купчини стари квитанции, изразходвани батерии (по някаква причина никога не бе намирала сили да изхвърля свършилите батерии — кой знае защо смяташе, че те трябва да бъдат събирани в чекмедже, Бог знае защо, то просто се превръщаше в Батерийното гробище вместо онова, за което се предполагаше, че се полага на слоновете), купища ластичета и широки, червени гумички за консервиране, писма от почитатели, на които не бе отговорила (и тях можеше да ги изхвърли толкова, колкото и изразходваните батерии) и готварски рецепти, надраскани върху фишове. В самото дъно на чекмеджето имаше кутийка с дребни инструменти и между тях откри каквото търсеше — пергел, със затъкнато в едната му страна жълто късче молив.

Като седна пак в люлеещия се стол, Андерсън обърна на нова страница и за трети път нарисува горния край на нещото в земята. Тя се опита да запази мащаба, но сега го нарисува малко по-едро, без да се съобразява със заобикалящите го дървета, като само загатна изкопа заради перспективата.

— Добре, започваме догадките — каза тя и забоде връхчето на пергела в жълтеникавата плътна хартия на тефтерчето под нарисувания заоблен край. Нагласи дъгата на инструмента да отговаря колкото може по-точно на тази заобленост… и завъртя пергела така, че да опише пълен кръг. Погледна резултата и изтри уста с опакото на дланта си. Устните й изведнъж бяха станали твърде отпуснати и прекалено влажни.

— Не може да бъде — прошепна Андерсън.

Но изглежда можеше. Ако преценката й за заоблеността на ръба и мястото на центъра не бяха страхотно погрешни, тя бе разровила края на предмет, който имаше периметър най-малко триста метра.

Андерсън пусна пергела и тефтера на пода и погледна през прозореца. Сърцето й биеше страшно силно.

5

Когато слънцето взе да залязва, Андерсън все още седеше на задната си веранда, гледаше над градината към гората и слушаше гласовете в главата си.

През първите си години в колежа беше посещавала един курс по творческо мислене към факултета по психология. Тогава бе открила с удивление — и леко облекчение, — че не прикрива някаква своя лична невроза; почти всички хора с въображение чували гласове. Не просто мисли, а истински „гласове“ вътре в главите си, на различни хора, всеки така ясно разграничен, като гласовете в радиотеатрите от едно време. Те идвали от дясната половина на мозъка, обясни преподавателят — половината, която обикновено се свързва с явяването на видения, телепатията и удивителната човешка способност да се създават образи, посредством рисуването на подобия и изграждането на метафори.

„Няма такова нещо летящи чинии.“

„О, така ли? И кой казва това?“

„Военновъздушните сили, като начало. Те закриха програмите за изследване на летящите чинии преди двайсет години. Съумяха да обяснят всички наблюдавани случи, с изключение на три процента от тях, и твърдят, че за тези последни три процента почти със сигурност причините са краткотрайни атмосферни условия — неща от рода на лъжливи слънца, турбуленции на по-чист въздух, джобове от натрупано електричество. Дявол да го вземе, светлините от Лъбок бяха новина по всички първи страници, а се «оказа», че били просто… ее, тия там пътуващи ята от пеперудки, видя ли? И уличното осветление на Лъбок се отразило в крилата им и се проектирало като големи движещи се форми от цветна светлина върху ниските облачни маси, които някакъв каприз на местния климат държал над града в продължение на седмица. По-голямата част от страната изкара тази седмица с мисълта, че някой облечен като Майкъл Рени в «Денят, в който Земята спря да се върти», ще излезе на разходка по главната улица с питомното си роботче Горт, подрънкващо край него и ще поиска да бъде заведен при нашия предводител. А то били нощни пеперуди. Как ти се струва? Харесва ли ти тази история?“

Гласът беше толкова ясен, че чак звучеше невероятно — това бе гласът на доктор Клингерман, който водеше курса. Той я просвещаваше с типичния за добрия, стар Клинги несекващ — и доста пронизителен — ентусиазъм. Андерсън се усмихна и си запали цигара. Пушеше малко повече от обикновено тази вечер, но и без това тия проклети цигари започваха вече да изветряват.

„През 1947 година един капитан от военновъздушните сили на име Мантъл се вдигна много високо в преследване на летяща чиния — на нещо, което той «смяташе» за летяща чиния. И загуби съзнание. Самолетът му се разби. Мантъл загина. Той умря, преследвайки отражение на Венера върху пелена от висока облачност — лъжливо слънце, с други думи. Значи има отражения от пеперудки, отражения от Венера, а вероятно и отражения от развито въображение, Боби, но няма никакви летящи чинии.“

„Тогава какво е онова нещо в земята?“

Гласът на преподавателя се стопи. Той не знаеше. Затова на негово място се появи гласът на Ан и направи същото изявление за трети път, каза й, че започва да става същата особнячка, същото куку като чичо Франк, каза й, че май скоро ще трябва да й взимат мярка за онези ризи, дето се завързват отзад; че ще я откарат в лудницата в Бангор или в онази на Джунипър Хил, където ще може да си бълнува за заровени в земята летящи чинии, колкото си иска. Този глас беше на Сестричката, чудесно; можеше още сега да й се обади по телефона, да й разкаже случилото се и да изслуша тази проповед дума по дума. Знаеше си.

Но дали беше права?

Не. Не беше. Ан щеше да нарече изключително усамотения начин на живот на сестра си лудост, независимо какво би направила или казала Андерсън. Пък и така си беше, действително идеята, че нещото в земята е космически кораб „бе“ налудничава… но беше ли лудост да си поиграе с тази възможност, поне докато се докаже, че не е вярна? Ан би казала „да“, но Андерсън не бе убедена. Нямаше нищо лошо в това да имаш свободно мислене.

И все пак бързината, с която й беше хрумнала тази възможност…

Тя стана и влезе вътре. Последният път, когато си бе имала работа с онова нещо в гората, беше спала дванайсет часа. Запита се дали може да очаква подобен маратон по спане и тази нощ. Чувстваше се достатъчно уморена, за да спи дванайсет часа, Господ й беше свидетел.

„Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.“

Но не можеше да го направи, помисли си Андерсън, докато си събличаше фанелката. Все още, не можеше.

Проблемът, като живееш сам, бе открила тя — и причината повечето хора, които познаваше, да не обичат да остават сами дори за малко — беше в тези гласове от дясното полукълбо на мозъка. Колкото по-дълго живееш сам, толкова по-силно и ясно те ти говорят. Щом критериите на здравия разум започнат да се свиват в постоянното мълчание, тези гласове от дясната половина не само искат внимание, а настояват за него. Не беше трудно да се изплашиш от тях, да решиш, че в края на краищата наистина са признак на лудост.

„Ан със сигурност би ги сметнала точно за това“, помисли си Боби, докато се пъхваше в леглото. Лампата хвърляше чист и успокояващ кръг от светлина върху завивката, но тя остави дисертацията, която четеше, на пода. Продължаваше да очаква започването на слабите болки, които обикновено съпровождаха подранилия или по-обилен мензис, но засега те не се появяваха. Не че гореше от нетърпение да дойдат, естествено.

Андерсън скръсти ръце под главата си и се загледа в тавана.

„Не, изобщо не си луда“, помисли си тя. „Смяташ, че Гард е взел да става малко дръпнат, но ти си съвсем добре — това не е ли също признак, че си лабилна? Има си дори име… отричане и заместване. «Аз съм в ред, а целият свят е откачил.»“

Точно така. И все пак Боби продължаваше да усеща, че се контролира напълно и бе сигурна в едно: в Хейвън беше по-нормална, отколкото се бе чувствала в Клийвс Милс и „много“ по-нормална, отколкото когато живееше в Ютика. Още няколко години в Ютика, още няколко години край сестра й Ан, и тя щеше да откачи напълно. Андерсън вярваше, че Ан действително вижда докарването на роднините си до лудост като част от своята… своята работа? Не, не толкова тривиално. Като част от своята свещена мисия в живота.

Тя знаеше какво я тревожи в действителност и то не беше бързината, с която й бе хрумнала идеята какво може да представлява нещото. Тревожеше я това чувство на „увереност“. Тя щеше да разсъждава свободно, но борбата беше да е свободна и за онова, което Ан би нарекла „разумност“. Защото Андерсън „знаеше“ какво бе открила и то я изпълваше с ужас, страхопочитание и неспокойно, нарастващо вълнение.

„Виж какво, Ан, нашта Боби не се премести в Стиксвил и не полудя; нашта Боби се премести тук и стана разумна. Лудостта «ограничава» възможностите, Ан, можеш ли да го смелиш? Лудостта отказва да тръгне по някои пътища на размишлението, дори когато съдържат логика… като въртящата се преграда в метрото. Разбираш ли какво искам да кажа? Не? Разбира се, че не. Не разбираш и никога не си разбирала. Тогава се махни, Ан. Стой си в Ютика и скърцай със зъби насън, докато ги изтриеш до корен, подлудявай тия, които са достатъчно луди да останат в обсега на гласа ти, ела ми на гости,“ но се махни от главата ми.

Нещото в земята беше космически кораб.

Така. С това приключихме. Край вече на глупостите. Няма значение Ан, нямат значение светлините на Лъбок или че военновъздушните сили са закрили програмата си за летящите чинии. Нямат значение колесниците на боговете, нито Бермудския триъгълник, нито как Илия бил издигнат на небето в огнен обръч. Всичко това нямаше значение — сърцето й знаеше, каквото трябваше да знае. Това беше кораб и той се бе приземил или катастрофирал много отдавна… може би преди милиони години.

Господи!

Андерсън лежеше в леглото, със скръстени под главата ръце. На вид беше спокойна, но сърцето й биеше бързо, бързо, бързо.

После друг глас, гласът на починалия й дядо, повтори онова, което преди бе казал гласът на Ан.